Роксолана седна в позлатената султанска карета, край която напето се изправяха на конете синовете й Селим и Баязид — единият утрешен султан, другият жертва на кървавия закон на Фатих, неминуема жертва на жестоката султанска участ, а в това време исполините-дилсизи тичешком понесоха златната носилка с безчувствения султан към Топкапъ.
СЪЗАКЛЯТИЕТО
Когато минаваше през нощта по безкрайния тъмен коридор, стори й се, че настъпи жаба. В старите покои на валиде ханъм под килимите се въдеха разни гадини. През строшените прозорци се вмъкваха прилепи и бухали, по запустелите помещения на харема сновяха гладни диви зверове, избягали от клетките.
И тя бе като ранен звяр.
Стонът и плачът на умрелите синове изпълваха душата й, не стихваха и не й даваха покой, тя отпращаше към зеленикавото нощно небе спомена за своите деца и проклинаше луната и нейното сияние, което тъчеше тънка измамна мрежа, съединяваща завинаги мъртвите и живите, безнадеждността на небитието и всемогъщата вечност на битието.
Султанът умря преждевременно и умряха всичките й надежди. Навсякъде се възцари страшна пустота. Сега ненавиждаше Сюлейман както никога по-рано. Не можеше да му прости, че я напусна в такъв момент. По-добре той сам да бе довел докрай смъртните разпри между синовете си. Но да стовари всичко на нея? Защо й е това наказание? Стоеше пред султанските покои безпомощна и беззащитна. Като безмълвен младенец, като не-виждащ стрелец. Когато мъжът е между живота и смъртта, жената няма какво да прави там. Дори и да е най-могъщата султанка. Къде да иде, къде да се скрие, къде да търси спасение?
В лабиринтите на харема султанката срещаше тъмни фигури, които я молеха да отиде да почива, мъчеха се да я утешат, но за султана мълчаха, бояха се да говорят за смъртта, а други вести нямаха.
Тя излизаше в покритите с бял мрамор дворове, вслушваше се в шума на шадраваните, заставаше под дърветата и се вглеждаше в подвижната завеса на синкавата нощна мъгла, където й се привиждаха движещи се в странен танц заблудени души, които се мъчеха да намерят тихо убежище сред това измамно, непостоянно златисто трептене, без да знаят, че тук никой никога нищо не може да намери, а всички само губеха, губеха завинаги. Място на вечни загуби. Проклятие! Проклятие!
Султанът не се съживяваше, но не беше и мъртъв, както упорито твърдеше неговият главен лекар Рамадан. Беше твърде внимателен, за да каже веднага страшната истина. Роксолана отиде в Кубеалтъ174 и повика там великия везир и Баязид. На главния евнух Ибрахим, за да не стърчи по навик на входа, нареди да им носи вести за султана. Баязид искаше да отиде да види баща си, но тя не му даваше да се отдели от нея. Струваше й се, че щом се отдели, вече няма да го види жив.
Седяха чак до разсъмване, мълчаха и чакаха. Какво?
— Дали да не свикаме Дивана? — несмело попита внимателният Ахмед паша.
— Защо? — хладно го погледна Роксолана. — Това ще направи султанът. Може би новият.
— Нека всемогъщият аллах дари живот на великия султан Сюлейман — избърбори садразамът.
— Ами ако негово величество падишахът постави престола на царственото си съществувание в просторите на вечния рай? — жестоко мълвеше Роксолана. — И ако султан стане шехзаде Селим, а за негов велик везир бъде провъзгласен омразният Мехмед Соколлу, този убиец на сина ми Мехмед, виновник за много раздори, грабител и отстъпник? Какво ще стане тогава с вас, почтени Ахмед паша?
— Ваше величество — оглеждайки се наоколо уплашено, тихо прошепна предпазливият царедворец, — какво трябва да направя? Съветвате ме да премахна босненеца ли?
В отговор тя прочете един стих на Муханаби:
Утрото не им донесе нищо, денят също. От Кубеалтъ те излизаха само по природна нужда, за съня забравиха, ядене им носеха от султанската кухня направо в залата за заседания на Дивана. Вестите не бяха утешителни. Султанът беше като че ли жив, но не идваше в съзнание и хем съществуваше, хем не съществуваше. Тази неопре-деленост не даваше възможност да се прибегне към решителни действия, а в същото време Роксолана трябваше да сломи нерешителността на Ахмед паша. Не героизъм, не благородство и не коварство, а само отчаяние я тласна към заговор срещу султана. Не можеше да се примири с мисълта, че султан ще стане Селим, а не нейният любим Баязид. Селим е бездушен, а всички бездушни са жестоки. Той ще изпълни кървавия закон на Фатих, ще убие своя брат и всичките му малки синове и сърцето му няма да трепне. А Баязид ще послуша нещастната си майка. Той не би убил брат си, дори да стане султан. Той е толкова добър. Дори кучетата чувствуват добротата му и винаги се втурват подире му на цели сюрии веднага щом се появи по улиците на Стамбул.