Той беше несправедлив и жесток към своята Хурем. Оставяше я дълги години сред студените стени на харема. Гледаше равнодушно на смъртта на синовете й, утешавайки се с мисълта, че за трона има достатъчно наследници. Не предотвратяваше нейното остаряване, макар и да забелязваше как се променя лицето й с годините. Годините оставяха у нея жестоките си следи, но той се утешаваше с мисълта, че Хурем става за него още по-скъпа, а тялото й сякаш още по-нежно, от него изчезна буйството и несъвършенството и то беше като райски подарък. Казал ли й беше някога това и можеше ли да й го каже в своята султанска застиналост?
Даваше всичко за своите закони и своите воини. А неговите закони и неговите воини живееха само с очакването на война и смърт. И неговата Хурем, единственото живо същество в това царство на умирането — нима и тя трябва да даде живота си?
Опитваше се да си я представи. Знае ли тя за неговото колебание между нейния живот и смъртта? В златистия полумрак изплува нейното лице, но то бе затворено, не се обръщаше към него ни с една своя черта, не трепваше, не даваше никакви признаци на живот. Като крепост, която искаш да превземеш с пристъп, лицето бе затворило всички свои врати, вдигнало бе всички мостове и бе изпречило непоколебими защитници — твърдостта и непреклонността, и не можеш да погледнеш зад рововете и стените.
Ох, как му се искаше да покори Хурем! Да дойде тука, да падне в краката му, да плаче и да моли, да плаче и да моли, а той би проявил великодушието си, би отмъстил за измяната с великодушие, оставайки твърдо-непристъпен, макар и без привичното самодоволство, което винаги изпитваше от високото си положение. Живееше сред пълно покорство и сега се учудваше защо тази жена се е заинатила така и се е затворила пред него като непристъпна крепост. Защо? Как смее? Не разбира ли пред какъв страшен избор е изправен той, нейният повелител и роб?
И не знаеше, че крепостта бе отворила вратите си и бе пуснала конници на бели коне и блеснали на слънцето златни тръби засвириха радостен марш на прошка и проклятие, на проклятие и прошка.
Огромният главен евнух, като се промъкна с рамото напред в просторните султански покои, постави на осмоъгълната масичка пред падишаха златно блюдо със сгънатата виолетова хартия, подпечатана с печата на Роксолана, и изчезна като дух. Нощта се сля с деня, а денят с нощта. Колко дена бяха минали, откакто се бе затворил в своята самота?
Сюлейман протегна към листа ръка и уплашено я отдръпна. Отново посегна към масата, но ръката му се бе наляла с олово и не го слушаше. Тогава той се наведе с цялото си тяло напред, повдигайки с усилие ръце, строши с треперещи ръце червения печат и се задъха, когато видя написаните от нея думи. Забързания, гъвкав и изпълнен с чувственост почерк, където всяка буква винаги му се струваше отблясък на нейната очарователна, непокорна и вечно неуловима душа. Той завладяваше безкрайните простори и с него нямаше никога нищо друго освен бога, меча и неговия кон, а после идваха тези писма, написани с гъвкавия, забързан почерк и той ставаше най-богатият човек на света и щастието му бе безкрайно. И сега, когато седеше и се измъчваше от съзнанието за своята жестока старост като суха топола, която не дава ни сянка, ни плод, и вече не чакаше отникъде спасение, долетя това най-скъпо писмо и вкусът на живота отново се върна при него, макар само преди миг да му се струваше, че няма вече да се върне никога. Нима обичаше онова, което тя пишеше, повече от нея самата? Може би това е само старостта, когато вече няма да видиш нежните извивки по тялото на любимата жена и угасналата страст няма да се събуди вече в тебе, да извика от миналото сладката сила, да те оглуши като удар на тъпан, да заискри в мозъка като тъмна зора на жаждата. Понеже вече и джамията е рухнала, и минарето е паднало175.
175
Турска поговорка: „Джамията е рухнала, а минарето стои“ — за стари, но душевно млади хора. — Б. а.