— Ти знаеш ли, че аз съм султански син? — викнал Селим.
— А ти знаеш ли, че аз съм Бери176 Мустафа? — не се уплашил онзи. — Ако искаш да продадеш Стамбул, ще го купя. Тогава ти ще станеш Мустафа, а аз шехзаде.
— Че с какво, нещастнико, ще купиш Стамбул?
— С какво ли? А теб какво те интересува? А ако много дрънкаш, и тебе ще те купя. Че кой си ти бе, ако не син на робиня? Значи и ти си роб, а робът не е човек — просто вещ, която трябва да се продава на тържището.
Затворили пияния в зандана, а на сутринта го изправили пред Селим. И той започнал да тропа с крака на Бери Мустафа.
— Как посмя, ти, сине на дявола и свинята!
— О сине на всемогъщия владетел — паднал на колене Бери Мустафа, — ако ти бе изпаднал в състоянието, в което аз бях вчера, би дал за това господството над целия свят.
Селим опитал и оставил при себе си Бери Мустафа, за да пият заедно. Сменил му бе името, а по-късно се бе оградил с още по-лоши юхранимайковци и прахосваше времето си в гуляи, пиене и ловуване, губеше се в харема и не се грижеше за нищо освен за удоволствия. Когато идваше на султанските тържества, Селим или приказваше глупости, или дърдореше нещо на ловджийски жаргон. Ядеше като невидял. По време на лов бягаше пред кучетата. Провъзгласен за наследник на трона, той уреди научен спор с улемите и на него замеряше с ботуш в лицето онзи, който се опитваше да изрази несъгласие. Най-много от всичко обичаше надбягване с магарета и на победителите връчваше златен прът. Не го беше грижа за нищо, за нищо не мислеше и за всичко разчиташе на Мехмед Соколлу, който наред с вродената си схватливост непрекъснато се учеше упорито и старателно, където и да беше, и с годините израсна царедворец, воин и държавен мъж, способен да удовлетвори и най-взискателния владетел, а не само този равнодушен, затъпял от властта и богатството наследник на трона.
Може би всичко би се променило, стига да можеше да се отстрани този зловещ Соколлу, но той като че ли притежаваше животински нюх за опасността и винаги се измъкваше от поставените капани. Спаси се дори и по време на Роксоланиното съзаклятие. Тогава Ахмед паша изпрати свои хора да доведат при него Соколлу и по пътя да го убият уж за неподчинение, понеже не можеше да се очаква, че той ще иде при садразама като овчица. Но Соколлу не бе намерен в столицата — беше отишъл заедно с шехзаде Селим неизвестно къде на лов. На лов, когато султанът лежеше почти мъртъв! На това бе способен само Селим, а Соколлу не бе направил дори и опит да разубеди шехзадето. Но както и да е, станалото — станало. Соколлу бе оцелял, а султанът, когато узна за Селимовата постъпка, мълчаливо похвали сина си, че е избягал тъкмо навреме от съзаклятниците, за да не се забърква в това богопротивно дело и оттогава още по-настойчиво показваше благосклонността си към него, без да забелязва разпуснатостта и падението на своя наследник.
На Роксолана й се струваше, че от синовете й единствено душата на Баязид не се поддаваше на разложение нито от властта, нито от страстите, нито от насладите или алчността. Защо султанът не забелязваше и не можеше да разбере това?
Дори и сега, когато над империята бе надвиснала опасността от бунтовника, провъзгласил се за султанския син Мустафа, и когато именно Баязид се хвърли да спасява трона, а Селим продължаваше да пиянствува в летния дворец на Босфора, Сюлейман не промени отношението си към синовете.
Веднъж старата хазнатарка каза на султанката, че за харема била купена от адмирал Пияли паша една млада робиня.