— Нали ви заповядах да не купувате хора! — строго я погледна Роксолана.
— Помолихме Пияли паша да подари момичето, но каптанпаша-та се заинати. Бил я докарал само за харема на негово величество, но непременно за злато, понеже онова, което е купено, винаги се цени повече, а момичето си струва, тъй като е надарено с неземна красота.
— И ти смееш да ми говориш такива неща?
Роксолана никога не се бе перчила с красотата си и никого не бе принуждавала да се възхищава от женските й прелести, понеже те си бяха само нейни, но в тези дворци съществуваше неписано правило: пред султанката никога да не се хвалят други жени. Защо сега трябваше да го нарушават тъкмо пред нея?
— Ти хвалиш красотата на някакво момиченце? — повтори Хурем.
— Ваше величество — склони в поклон глава старата туркиня, — това създание принадлежи към чудесата, които може да твори само аллах.
— Мюсюлманка ли е?
— Да, тя прие истинската вяра. В харема бе й дадено името Нурбана.
— Значи тази владетелка на света не е родена в царството на аллаха?
— Аллах е всемогъщ и вездесъщ.
— Затова ли толкова бързо я нарекохте владетелка на света?
— Ваше величество, главният евнух иска да я покаже на падишаха.
— Добре. Ще я покажеш на мене.
Когато й доведоха Нурбана, Роксолана неволно вдигна ръка към очите си. Момичето заслепяваше с неземната си красота, с невижданата нежност на лицето, с огромните си сини очи, излъчващи особено сияние като някаква тайнствена зодиакална светлина.
Още по-силно бе поразена Роксолана, когато узна живота на тази шестнадесетгодишна девойка. Тя бе маранка177 и принадлежеше към народ, гонен от Испания векове наред. Остатъците от мараните бе изгонил Филип, а онези, които не бяха поискали да напуснат домовете си, бяха попаднали в жестоките ръце на инквизицията. Родителите на Нурбана заедно с няколко също такива семейства на изгнаници отседнали в Сицилия, но местните фанатици ги изгонили и оттам. Нещастниците се отправили с една стара платноходка на изток, надявайки се да се спасят — о безумие! — във владенията на султан Сюлейман. Но в морето ги заловили венецианците и ги продали в Малта. Оттам стопаните им ги повели към Франция, но по пътя ужасна буря разбила кораба и всички марани намерили смъртта си на морското дъно. Нурбана единствена се спасила по чудо, вкопчвайки се в парче от кораба. Загубила съзнание, тя била заловена от турски корсари, и те, поразени от красотата й, я докарали в Стамбул. Роксолана държа девойката в харема две години. Учеше я на езика, да пее и танцува, показваше й обноски. Готвеше я за Баязид. Няколко месеца след като той докара в Стамбул тялото на Джихангир, тя му показа Нурбана. Но Баязид само се засмя на възторга на майка си.
— Не е за мене!
— Но защо?
— Прекалено е красива. Сякаш не е истинска. Като че е нарисувана от гяурин. На такава й трябват роби, а аз обичам свободата.
Роксолана се опитваше да го убеди, а сама тържествуваше вътрешно: и тук той се показа истински неин син, не се прекланяше пред красивата външност, а веднага проникваше в същността. Защото какво друго можеше да се види в това ослепително момиче освен възможността да бъдеш поробен от неговата красота.
Но сега, смяташе султанката, бе настъпил точно подходящият момент да даде най-сетне Нурбана на един от синовете си и не на Баязид, а на Селим — нека впери поглед в тази невиждана хубост и да забрави всичко. Може би тогава най-сетне султанът ще проумее кому трябва да предаде трона в наследство.
Тя изпрати Нурбана с евнуси и старата хазнатарка в летния дворец на Босфора, където Селим упорито седеше, без да отива в своята Маниса. Предаде и писмо, в което пишеше: „По-красива девойка още не е виждана в Топкапъ. Сине, приеми я в харема си. Няма да съжаляваш.“
Нурбана бе доведена точно когато пияният Селим се наслаждаваше на песните и танците на своите одалиски. Петнадесетина съвсем голи момичета се извиваха под звуците иа дайретата и тара-буките около шехзадето, който вяло люлееше глава и тактуваше с пръст нагоре-надолу, нагоре-надолу, поклащайки се като парцален идол. Той не се залови да чете писмото на султанката, а го хвърли настрана, както правеше дори с ферманите на самия султан. В харема беше без своя съветник и наставник Мехмед Соколлу, затова правеше каквото си искаше. Ала на хазнатарката бе наредено да предаде Нурбана в ръцете на самия шехзаде, затова въпреки съпротивата на девойката, несвикнала с такива зрелища, старата жена все пак се промъкна с нея през редицата голи танцувачки и я доведе при Селим. Той запримигва със зачервените си очи при вида на странното момиче, увито с коприни, когато тук всички бяха голи.