Хората на Хасан замръзваха сред снеговете и умираха от скука и тъпчене на едно място. Той непрекъснато пишеше до царя, знаейки, че написаното от него не отива по-нататък от дяците, но нямаше друг изход. Заплашваше, че султанът скоро ще се върне в Стамбул и тогава ханът, кротувал в Крим, докато неговият висок покровител се биел с шаха, отново ще започне да напада покрайнините на Московската държава и ще се опита да нападне и самата Москва. В писмата си Хасан се позоваваше на собствения си опит от службата в султанския двор и познаването на обичаите на всички крайни санджаци в Османската империя. Не се решаваше да се позовава на султанката, поемаше всичко върху себе си, отдавна помирил се с мисълта, че се принася в жертва на едно много по-възвишено дело, отколкото неговия собствен живот.
Иай-сетне бе доложено на царя за Хасан и за тревожните вести, които той бе донесъл. За щастие съгледвачите, изпратени надолу по Дон, също бяха доложили за лошите намерения на кримските татари и иай-после бе решено: Иван Василевич изпрати дяк Ржевски с хора далеч от московските застави по Ока и Дон чак да Путивъл, за да приготвят там през зимата ладии и да се спуснат по реката Псьол, а после надолу по Днепър чак до кримските улуси181, за да съберат новини и да докарат „езици“, тоест пленници. Толкова далеко на юг московска войска не бе ходила още никога и хората на Ржевски се излагаха на голяма опасност, затова за водач бе определен Хасан, но всички негови хора бяха оставени в Москва като заложници, а и самия него бе наредено да го държат по време на целия поход под око, за да не му се даде възможност да измени и да вмъкне войската в предварително подготвен капан.
Кой беше той? Без род, без племе, без спомени и без история, дори името му бе чуждо. В хрониките само ще се спомене: „Избяга от Крим пленник и каза…“ Няма име и не е казана цялата истина — така са объркани човешките пътища.
Цяла зима той се измъчваше в колибата край дяк Матвей Ивано-вич, опитваше се да помага на хората му да сковават ладии, но не умееше, само им пречеше. Единственото, на което можеше да ги научи, бе да се бият със саби и да стрелят с мушкети, които тук наричаха пищяли182. В това бе ненадминат и тъй като дякът носеше повече огнестрелни припаси, отколкото храна за войската, Хасан имаше възможност да предаде голямото си еничарско умение и да си спечели голямо уважение дори у самия Матвей Иванович.
Дякът по своему жалеше този мустакат човек без род и нощем, когато седяха в тъмното край догарящия огън, размекиат от греяната медовина, се хвалеше с родословието си, чиито корени отиваха в далечни времена, едва ли не до началото на Киевската държава. Произлизаше от Смоленските князе. Един от предците му Фьодор Фьодорович бил феодален княз на град Ржев. Онази част от Ржев, дето била на десния бряг на Волга и досега така си се наричала Княз-фьодоровска. Но най-щастлив от князете Ржевски бил Родион Фьодорович, загинал в Куликовската битка. Стоял да пази фланга на Дмитрий Донской и паднал, без да отстъпи, защото това било полето на честта на цялата Руска земя. А след Куликовската битка татарите се оттеглили далеч зад Перекоп.
— За да нападат Украйна — отбеляза Хасан.
— Но сега ще им дадем да разберат! — тупна го по рамото дякът.
За една зима направиха стотина ладии. Дървото бе сурово и Хасан не вярваше, че тия съдове ще се държат на водата, но в една ладия се качваха по двадесет, че и по тридесет войни и те плуваха. Войската не предизвикваше особено възхищение у някогашния еничарин. Оръжието — лъкове, копия, брадви и басалъци183. Пищялите бяха по една на десетина, но наистина огнестрелни припаси имаше достатъчно. Саби имаха само дякът и болярските синове и само те бяха с ризници и брони, а всички останали бяха с кафтани-памуклийки, които едва ли щяха да ги защитят от татарските стрели. Мизерната храна на тези хора поразяваше Хасан. Макар и сам да живееше в недояждане откакто се помнеше, защото еничарите се иахранваха само когато ограбваха завзетите градове, все пак беше свикнал всеки ден да има ориз в котлето. А тези хора можеха да не ядат по ден и два и търпяха, не се оплакваха, та дори си тананикаха и весели песни.