Ловяха риба, биеха зверове и се снабдяваха, както можеха, по-някого крадяха. Болярските синове си имаха запаси от осолено месо, а дякът имаше дори и подправки към месото — лук и пипер.
Често разпитваха Хасан за Стамбул, за султана, за дворците и богатствата. Той разказваше, понякога внимателно споменавайки и за срещите си със султанката. Слушаха го в захлас и никой не вярваше в това, което им разказваше. Твърде несъвместим бе техният живот с онзи далечен и недостижим задморски свят.
На войниците плащаха по три копейки на ден, но с тях нито можеха да купят нещо, нито да покажат някому тези мизерни пари освен един на друг. Земята бе притихнала и наплашена от ордата, хората се бяха разбягали и се криеха някъде по крепостите — в Киев, в Канев и Черкаси.
Но сега срещу ордата вървеше сила и макар да не бе много голяма, бе здраво стегната в юмрук, беше твърда и най-неочакваното — бе тръгнала на поход по вода, което тук бе още нещо нечувано.
Стотината военни лодки се бяха разтеглили на такова разстояние, че трудно се обхващаха с поглед, и дяк Матвей Иванович, сложил длани на уста, викаше на съседната ладия да не изостава.
Така навлязоха в Днепър и преминаха през Калебердянската забора184. Реката се бе простряла могъща и безбрежна като небето и колкото по-нататък отиваха, толкова повече водата се разширяваше.
Водата в Днепър беше хладна и сладка. Може би тъкмо тази вода бе пил Хасан в забравеното си детство? Кой знае.
Плуваха бавно, често спираха, избирайки незалети от пролетните води острови, а понякога пускаха котва и на брега. Като оставяха дозорници, отяждаха си и си отспиваха, за да съберат сили, понеже пътят бе далечен, опасен и тежък.
Хасан каза на дяк Ржевски, че май познава черкаския предводител княз Вишневецки, та дали да не изпратят при него хора, за да им даде водачи по Днепър да ги преведат през праговете. Но у дя-ка изведнъж възникнаха подозрения и той започна да разпитва Хасан откъде познава този княз, що за човек е той и защо трябва сега да се свързват с него. Хасан само махна с ръка.
— Ех, Матвей Иванович, нали не си в царски приказ, където трябва да се надуваш и да си придаваш важност! Ти си човек от бойното поле и трябва повече да вярваш на хората, които желаят доброто на тази земя. Откъде познавам този княз Вишневецки ли? Ами като живееш на света, все знаеш едно-друго. Князът идва в Стамбул, искаше да служи на султана. Да, но не завари там султана, а султанката го срещна не особено любезно. Подържахме го в най-отвратителния кервансарай, поядоха го там бълхите и не издържа: избяга обратно при своя крал. Чух, че си бил изкопчил кметството на Черкаси.
— Щом е такъв несигурен човек, дето бяга насам-натам, как можем да разчитаме на него?
— На него не, а на казаците. Ще помолим да даде казаци да ни придружават. А самият княз дори добра дума не заслужава. Бягал е и пак ще бяга. И дори не от по-слабия при по-силния, а където има по-голяма изгода. Ей на, ще чуе, че царската войска е минала вече и по Днепър — и току-виж хукне и при царя.
Но дякът не отстъпваше:
— Царската повеля бе да те вземем тебе за водач и повече никой не ни трябва. За какво са ти тия казаци? Имам си свои — путивълски. Също са казаци, могат да стрелят, да се бият пеша и на коне. Какво повече?
— Аз ще те преведа, Матвей Иванович, до агарянците, ако ги видим. Ще ти покажа кой, къде и как да застане, та да ги ударим най-добре, понеже им знам военните чалъми и хитрости. Но пътя дотам не мога да намеря.
— Днепър ще ни заведе.
— Днепър е голям. Трябва да го познаваш. А аз, кажи го, съм за първи път тук, както и ти, дяче.
— Нали каза — избягал си от Стамбул. Не знаеше ли за там пътя?
— Стамбул не е Крим. Ти, ако бе седял само в Москва, щеше ли да знаеш всички пътища на Север или по Дон?
Но тези разговори не доведоха до нищо. Ржевски твърдо спазваше царската заповед: да се придвижват без разгласа, да не се свързват с никого, да следят зорко турския беглец, да не го изпускат и да не проявяват излишна доверчивост.
Плуваха все по-нататък, реката ставаше все по-широка и по-могъща, наливаше се с пролетни води. Нощем славеите пееха така звънко във върбалаците, че песните им ехтяха. Слънцето грееше все по-ясно и стопляше все по-силно, гребците разкопчаваха дебелите си кафтани, а после и съвсем ги сваляха, оставаха само по ризи, млади, светлокоси — не войни, а добри пътешественици в този зелен тих край. Вече пред праговете, като не знаеха как да се промъкнат по-нататък, спряха до два острова сред реката. Дякът с Хасан и болярските синове се настаниха на по-малкото островче, а ладиите закотвиха на големия дълъг остров, който бе малко по-нагоре по течението.