Още не бяха се разположили и озърнали както трябва, когато на малкото островче кой знае откъде доплуваха няколко вехти на вид лодки и от тях на пясъка наскачаха високи, яки мъже със саби и пушки, с груби бели ризи и с наметки отгоре, с високи шапки, мустакати като Хасан, някак си като че ли прекалено строги, но и добродушни в същото време.
Хората на дяка грабнаха пищялите, но пришълците не се уплашиха, вървяха си спокойно, приближаваха се и един от тях предупредително вдигна ръка.
— Кои сте вие? — извика дякът.
— Казаци сме — каза този, който бе вдигнал ръка.
— Откъде сте? — разпитваше Ржевски.
— Оттук сме, откъде да сме? Аз съм атаман Мина или Млински, а този е атаман Михайло или Ескович. Хората ни са там на брега, а пък ние прескочихме до вас да се представим.
Трябваше да сведат пищялите, понеже казаците дойдоха съвсем близо и съдейки по всичко, изглеждаха мирни хора.
— Че как не ви беше страх да доплувате насам? — не можеше да повярва дякът. — Видяхте ли каква сила имам?
— Видяхме, ами — каза Мина, — ако беше агарянска сила, вече да сме я прегазили. Но гледаме: на бога се молят, по нашенски приказват — значи са добри хора, трябва да им се помогне. С Михайло ви доведохме малко от своите казаци. Аз имам сто, а Михайло двеста, ама моите са такива, че всеки го бива за стотина, понеже това са казаци-превозвачи, не знам чували ли сте за такива.
— Аз съм чувал — каза Хасан, — но ти мене не гледай.
— Че ти си без коса, кой ще те гледа? — засмя се Мина. — Агарянин ли си, или потурнак? Хванаха ли те, или сам избяга? Но все едно, щом си тук. Та ето на. Нашите казаци воюват с агарянците не само на суша, а и по море. Не всички отиват в морето, а само най-смелите и тези, които могат да му понасят миризмата. Навлизат с лодки в морето и отиват покрай брега отдясно чак до турските покрайнини, стигат и до Цариград. Когато се натъкнат на турски галери, смятат, че е по-добре да загинат, отколкото безсрамно да бягат или да се предадат и затова често побеждават, попадайки дори в трудно положение. Лодките им макар и да не са големи — за по двадесет-тридесет души — ама искат време, за да се направят, и се е случвало, докато казаците ги дълбаят на Томаковския или на Чортомлицкия остров, „кримчаците“ да усетят работата и да поставят край Къзъкермен стража и на брега, и на водата, понеже там Днепър е преграден с железни вериги, докарани от Стамбул, и тези вериги са на плавници, та когато чакат казаци, на плавниците засяда и стража. А ние какво правим? Дяламе си лодките тук някъде, а после се събираме на оня остров, където сега са закотвени вашите ладии, него го наричаме Станов, а ей тоя остров, дето сте вие, сега вече можем да го наречем Московски, защо пък не? Плаването ни започва тъкмо от Становия остров. И моите момци-превоз-вачи превеждат, както вече казах, през праговете. Никой не може да мине както тях и всеки път от казаците чакат или живот, или смърт. То може и по суша, ако някой има страх от водата, ама е тежко и дълго, „кримчаците“ могат да те видят и тогава едва ли ще се добереш скришом до морето. Пък и на казака му се ще да си поиграе със съдбата, преди да е срещнал турчина.
— А колко са праговете? — попита дякът.
— Самите прагове са девет, ама има и прегради, бентове и водовъртежи, бучки185 и просто шипове, освен тях каменни зъбци и подове, водопади, вирове и пропасти, ама не при всяка вода. Сега на праговете приижда голяма вода и ще приижда до празника на светия Христов йерарх Никола, а седмица след празника ще започне да спада по-бързо, отколкото е прииждала. При нас казват така: ако искаш да живееш — да се не напиеш.
— А как прехвърляте ладиите? — поинтересува се дякът. — С хора или празни?
— Хората вървят по брега, а с лодките сме само ние. Но и който е на лодката, други го държат на дълго тънко въже, други се спускат във водата, вдигат лодката над острите камъни и внимателно я спускат на чисто. Ама сами ще видите. Само че ние по колко от своите лодки сме прехвърляли? Най-много по десет. А сто, и то такива тежки — още не е бивало. Ама трябва да опитаме. Ще сепнем самия султан, ако успеем. Като погледнете праговете — сами ще видите.
Още първият праг, до който стигнаха на другия ден, преграждаше цялото течение на Днепър с нащърбен каменен гребен, мрачните черни зъбери стърчаха над водата и потъмнялата вода се хвърляше с дива ярост върху тях, клокочеше и бучеше.
Дякът мълчаливо се прекръсти. Хасан само подсвирна. Дори в неговия богат на приключения еничарски живот не се бе случвало такова нещо.