Синам ага мълвеше слова от Корана: „И изток, и запад принадлежат на аллаха.“ Галерата плава цяла нощ покрай тъмните брегове, утринното слънце освети дълбоките бръчки по древното тяло на планините, зад скалистите островчета морето сякаш се снишаваше, каменните планини простираха чак до водата заоблени зелени хълмове. Корабът спря между тези хълмове и Синам ага и прислужниците му радостно завикаха: „Богазич! Богазич!“3, а от широкото море, сякаш радвайки се на спасените хора, весело се втурна след галерата цяло стадо добри чудни създания. Те обграждаха галерата в полукръг, изскачаха от вълните, с тъмни гърбове и бели кореми, едри и красиви, изкусно пронизваха дълбочината като живи вретена, приближаваха до галерата с радостно пляскане и весели игри и издаваха нещо като песен, сякаш нещо човешко дори. Златокосото девойче се втурваше към перилата — ту към дясното, ту към лявото. Заплеска с ръце, извика нещо на тези дивни добри същества, запя им. Суданецът евнух, за когото делфините не бяха никакво чудо, погледна малко объркано Синам ага, а той, като въздъхна някак горчиво, протегна ръка, показвайки на евнуха да му подаде дългата бронзова пушка.
Гръмна такъв изстрел, че сякаш само със звука си би могъл да отхвърли белотелото девойче в морето, ала то, увито в чуждите коприни, опасно се надвесваше през перилата, ха да падне във вълните на Босфора, а от стадото добри делфини един, улучен може би направо в сърцето, изчезна в дълбините — другарите му се спуснаха след него, за да го спасят, но обезсилени отново изплуваха и се отдалечиха от галерата също така бързо, както малко преди това се бяха приближили до нея. Изведнъж онзи, уцеленият, раненият, убитият и още недоубит, изплува почти до самата кърма, блесна в прозрачната вода с белия си корем и тежко преметна тъмния си гръб през пенещите се вълни. Умиращото животно се притискаше към дървеното тяло на галерата и гребците вдигнаха веслата, държаха ги, без да ги потапят във водата, за да не закачат делфина, след който като червено руно се проточваше алена ивица кръв. Делфинът не догонваше вълнистото движение на водата, показваше гърба си, повдигаше с мъка глава и тогава се виждаше, че има сякаш нещо човешко. Загиваше като човек. Безпомощно, мъчително, тежко. Блесна с корема си още веднъж, преобърна се и завинаги изчезна в тъмната бездна, сякаш зовеше след себе си и при себе си всички, за които горе, под слънцето и небето, беше тежко, непоносимо и безнадеждно, зовеше и тези стари гребци с бръснати глави и почернели като кора на стари дървета тела, и жените робини, и това петнадесетгодишно златокосо момиче, което Синам ага с надежда да получи голяма печалба готвеше за сладък и разкошен живот — но за кого ли, за кого? „Не искам! Не искам!“ — крещеше всичко у нея, но тя сподавяше този вик, сподавяше го дълбоко в душата си и с препълнени със сълзи очи гледаше вече не дълбините, в които навеки изчезна доброто морско създание, а високите зелени брегове, птиците, които волно се рееха над галерата, белите камъни на страшната крепост, обграждаща тесния проток, и дебелите железни вериги, с които турските води се преграждаха от свободния морски свят. Гребците бавно и с неохота потапяха дългите и тежки като камъни весла във водата, но галерата плуваше и без весла, свободно и леко, ускорявайки все повече ход, сякаш се радваше на възвърнатото си умение да чувствува родния бряг, да се връща в родния град, в своя дом. А тя? Защо е тук тя, толкова далеч от родния дом, защо, защо, Настася? Питаше се сама, питаше я чуждото небе, питаха я чуждите дървета, чуждите птици, чуждите води, целият простор кънтеше от краткото и безнадеждно: „Защо, защо, Настася?“
За последен път чуваше името си тук над морето, понеже то трябваше да потъне в морето завинаги, навеки.
…И наречено беше морето Черно.
ИБРАХИМ
Огледалата бяха като водата — с дълбок и загадъчен блясък. Ибрахим обичаше огледалата и своето отражение в тях. Както в детството, когато се оглеждаше във водата. Водата заобикаляше остров Парга. Малкият Георгис всеки ден тичаше на брега да гледа идва ли си неговият татко рибар от морето. Гледаше във водата и виждаше отражението си. Дребен, пъргав, с остри очи. Твърде бледолик в сравнение с мургавите открай време островитяни. Беше взел от тях живостта и пъргавината. А бледността може би се беше породила тъкмо от това вглеждане във водата. Но той не се тревожеше особено. Подсвиркваше си и си пееше, подскачайки ту на единия, ту на другия крак. С удоволствие свиреше с пищялки и с измайсторени от него свирки. Съседските щерки имаха една стара цитра и не след дълго Георгис вече дрънкаше и на цитрата. Бащата се губеше из морето или се наливаше с вино. Синът ли? Освен големия раснат още двама. Расте му отмяна. Дарби ли? Не знаеше такава дума. Майката се сдоби чрез търговеца, който изкупуваше по цялото крайбрежие сюнгер, с една малка виола. Когато минаваше през Парга, той показваше на малкия едно-друго. Не за да го научи, а за да се присмее на рибарския син. Но когато идваше след месец, малкият вече свиреше само веднъж чутото. Все едно, че на острова имаше учител. Ходеше на брега, чакаше баща си и свиреше ли, свиреше. За морските вълни, за безмълвните камъни, за високото небе. Често заспиваше с виолата в ръце. Спеше на горещите камъни с лице към слънцето, ала лицето му си оставаше бяло. Животът беше лек и привлекателен. Дори когато трябваше понякога да помага на баща си, пак мислеше така. Понеже помагаше само да носят сюнгера на онзи пътуващ търговец. Тогава не се виждаха нито бащата, нито синът. Движеха се две кръгли купчини гъби, а под тях ситнеха два чифта крака. Бащините бяха кафяви, жилави, напукани, целите в драскотини и белези. А мургавите, стройни и тънки, като на козле — на сина. Големият грък и малкият грък. Големият така си и остана грък. Лови някъде риба, вади гъби от морското дъно, суши ги, продава ги на пътуващи търговци и пропива всичко припечелено. Пие неразредено кисело вино като див тракиец. А малкият порасна и вече отдавна не е грък, а Ибрахим ефенди. Той е красив, умен, богат и почти така всемогъщ, както и султан Сюлейман. Но няма защо да се говори за това. В Стамбул дрънкат само глупаците. Истинските хора мълчат и си вършат работата без шум. Човека въобще не го чуват и не го знаят. Особено пък в такъв град, където говори само историята. Единственият начин да те забележат е да биеш на очи. Да умееш да живееш, да се обличаш и издокарваш, да показваш кой си. Ибрахим не беше нито паша4, нито санджакбей5, нито бейлербей6, нито везир7, ала могъществото му нямаше граници. „Душата на султана, неговото сърце и дух“ — така бяха нарекли Ибрахим. Със Сюлейман беше прекарал десет години в Маниса, където султан Селим държеше своя единствен син, наследника на трона, като му позволяваше само сегиз-тогиз да поседи като негов заместник в Стамбул, когато той самият потегляше на далечни и тежки походи, както беше преди шест години по време на завладяването на Египет. Султан Селим не обичаше сина си, не обичаше и жена си Хафса, дъщеря на кримския хан, държеше ги далеч от себе си, беше равнодушен към обичайните удоволствия, в харема надникваше рядко и то само за да не се съмнява войската в мъжките му способности, обичаше единствено войната, лова и верните си еничари. Селим знаеше за Ибрахим, както знаеше за всичко в безкрайната си империя. Той намрази вятърничавия грък. Намрази и сина си, задето беше направил свой любимец не войн, а някакъв си развей-прах. Особено не понасяше разкоша в облеклото, към който Ибрахим беше приучил шехзаде8 Сюлейман. И затова беше странно, когато султанът изпрати на Сюлейман от Едирне, където беше отишъл на голям лов в началото на рамазана9, скъпа риза от тънка коприна. Валиде10 Хафса не даде на сина си да облече ризата. Извика един от балтаджиите11, който веднъж се беше отнесъл с нея неучтиво, и каза, че му прощава и му дарява за прошка скъпа риза. Такава риза би приличала и на самия султан. Балтаджията я облече и още същия ден издъхна в страшни мъки. Селим беше изпратил на сина си пропита с отрова риза. Защо? Вечно ли мислеше да живее, та искаше да премахне единствения си наследник? Или не го беше грижа за достойно продължение на рода на Османовци, на могъщото разклонение на Османовото дърво? Шехзадето тогава не спа цяла нощ и непрекъснато пита Ибрахим. Ибрахим изброяваше примери от историята. Там можеха да се намерят и къде по-страшни неща. Но кого ще успокоиш с миналото?