И по-нататък, в зависимост от това за кого беше предназначено посланието, се предлагаше или да се покорят, или се обещаваше мир, или се настояваше за мир, в потвърждение на което трябваше да се даде данък, който незабавно да се изплати на султанския пратеник.
С такова именно искане се беше отправил Сюлеймановият пратеник Бехрам при унгарския крал Лайош, но последният, подтикнат от своите безстрашни и войнствени графове, беше заповядал да обезглавят Бехрам, а пък на султана не беше отговорил нищо. Та и какъв ли отговор при такава подла постъпка? Когато една велика държава убива посланиците на малка държава, това пак може да се обясни, понеже прекалено голямата сила неминуемо трябва да се изрази най-малкото в позорни действия. Но на кого да се оплаче малката държава и къде ще търси помощ? Затова пък голямата държава има възможност да накаже както подобава коварните нарушители на световния ред, като по този начин даде урок и на тях, и на всички други, които биха поискали да последват примера на нечестивците.
В Стамбул топовете гръмнаха за война. Еничарите на Атмейдан приветствуваха с радостен вик свещената воля на султана. Сюлейман не свикваше Дивана77, не се съветваше, не говореше срещу кого е войната, но всички знаеха и без това: срещу неверните, както и да се наричат те!
Султанът сам извеждаше тържествено войската от Стамбул. Яздеше любимия си черен кон със златни такъми, зад него беше любимецът му Ибрахим, с когото единствено можеше да размени дума, а по-нататък вървяха четиримата му везири, зад тях бейовете, придворните пажове и капуджиите78 от дворцовата стража, еничар-ските старшини и самите еничари, които вървяха зад конниците в пеши строй с високите си шапки и рунтави калпаци. Султанът смайваше всички с чалмата си, висока като колона, с две паунови пера и огромни рубини. Четиримата везири бяха с ниски, широки чалми, със златни гайтани по горния ръб. Бейовете се бяха нагласили с чалми като на падишаха, но много по-ниски. Главите на учените улеми бяха украсени с намотани околовръст чалми. Немите можеха да се познаят по острите високи калпаци от златоткано платно, а капуджиите — по червените шапки, килнати така, че падаха назад. Еничарските старшини, за разлика от редовите еничари, украсяваха калпаците си със снопче пера, прикрепени със скъпоценни камъни.
След разкошната султанска свита и страшния корпус на еничарите по улиците на Стамбул през целия ден преминаваха тристата хиляди войни, доведени от Султанските ливади, където се бяха задушавали от скука вече цяла година: подир войската сред облак от смрад бавно преминаха доведените от Сирия от Ферхад паша шест хиляди камили, натоварени с припаси, а след тях, като плашеха уличните зяпльовци, преминаха могъщите слонове, сред които беше и султанският слон със златни такъми, със стоманени мечове на бивните, черен, както и Сюлеймановия кон.
Това беше в събота на осемнадесетия ден от джемадзи юл еввел (май) 1521 година. Сюлейман положи основния камък в джамията на своя баща Селим на петия хълм на Стамбул, поклони се на праха на великия Мехмед Завоевателя и поведе ужасяващата си войска към Едирне, като спираше често за почивка и лов в горите край Марица.
Никой не знаеше срещу кого ще бъде насочен ударът на тази сила, кой пръв ще стане жертва на султанското могъщество. Може би не знаеше още и самият султан?
Десет дена вървяха до Едирне. Почивки, лов, молитви, диспути на учените улеми. Тук към огромната султанска войска се присъединиха отрядите на румелийския бейлербей Ахмед паша, потомък на свети Сава. За високия си славянски произход Ахмед паша си спомняше само когато на султанския Диван прекъсваше нахално везирите. Смяташе ги всички за нищожества, мечтаеше да стане везир, та дори да замени и самия Пири Мехмед.
78
Дворцова гвардия, която обезпечавала охраната на султанския дворец (букв. „вратар“) и изпълнявала редица други функции в дворцовия живот. — Б. пр.