„И от Пири паша пристигна гончия. Той донесе вест: градът на име Земун е завзет! Стреляли с топове, водила се тежка борба, но накрая с божията милост градът бил взет. Много мюсюлмани паднали в боя за вярата. Неверниците, хванати в града, станали жертва на меча. Жените и децата са взети в робство.“
„Един роднина на сина на татарския хан тръгна с татари за Срем да събира храна за войската. Дойде вест, че по пътя ги срещнали много неверници, завързал се бой и в него загинали много от татарите с роднината на хановия син.“
„Босненският санджакбей Яхия Пашич, преминавайки по унгарска земя с шест хиляди войска, завзе три града. Два от тях са взети с бой. Всички неверници са посечени. Имаше грабежи.“
„Мустафа паша се върна от грабеж. Доведе много роби.“
„От Яхия Пашич дойде човек. Донесе пет глави и доведе оковани в желязо шестима неверници. На Дивана те бяха посечени.“
„Яхия Пашич нападна един град. Съсече много неверници, 70 или 80 неверници бяха изпратени на султана. На Дивана всички бяха посечени. Шестима бяха хвърлени на слона и той ги разкъса.“
Сюлейман спокойно съзерцаваше тези жестокости, сякаш смяташе, че в наказанията е нужна не само строгост, а и изобретателност и дори изтънченост. Не забелязваше, че жестокостта е още по-изобретателна, отколкото мъдростта.
През последния ден на юли Сюлейман за първи път гледаше Белград от земунския бряг. В Земун бяха хвърлени на дивите зверове братята Михаил и Марко Скоблич, които защищаваха града от Хюсрев бей. Дали това зрелище забавляваше султанските очи?
На брега на Дунава срещу Белград отново беше направен голям заслон от зелени клони за султана. Той идваше всеки ден в него, свикваше кратък съвет, даваше нареждания и по цели дни разглеждаше мълчаливо от своето зелено прикритие непристъпния славянски град на високия бряг на реката. Кървавочервен от пожара, издигнал се чак до небето, Белград напомняше онази порфирова колона, която Сюлейман повали в Стамбул. Всичко трябва да бъде повалено, повалено и хвърлено под краката, да бъде поробено и потиснато, иначе сам ще бъдеш поробен.
Осемдесет и седем хиляди обкръжиха Белград и непрекъснато обстрелваха стените му с топове, поставени на единадесет места. Никой не можеше да помогне на обречения град. Лайош, кралят на унгарците и чехите, комуто принадлежеше градът на Дунав, нямаше сили да излезе срещу страшния султан.
Император Карл беше зает с борбата срещу немския монах Лутер и френския крал Франциск, който беше нападнал Италия. Австрийският херцог Фердинанд нямаше с какво да отбранява дори собствената си земя. Римският папа Лъв не знаеше как да се справи с ереста, разцепила неговата църква. Венецианците не искаха да се карат със султана.
По този начин някакви си петстотин защитници на Белград, отрязани от целия свят и изоставени от всички на света, трябваше да се бранят от всемогъщата султанска сила. От брега на Сава към града напредваше с войските си великият везир Пири Мехмед паша, от дунавския бряг напираше везирът Мустафа паша, с когото бяха всички стамбулски еничари. Започна рамазанът, големият мюсюлмански празник, и войската с още по-голямо настървение се втурна към непристъпната крепост. Султанът заповяда да построят край самия Белград плуващ мост през Сава. Отново заваля. „И проляхме върху тях дъжд; и ужасен бе дъждът над онези, които увещавахме!“
На Съвета на везирите беше решено: сутринта на четвъртия ден от рамазана да бъде първият пристъп! Бранителите запалиха долната част на града и избягаха в горната крепост. След седмица от стените на крепостта скочи жена. Доведена при Пири Мехмед, тя каза, че в крепостта вече няма нито храна, нито военни припаси. На следващия ден, в петък, Сюлейман се приближи до стените на крепостта, заповяда да му направят навес, почива някое време в него, а след това заповяда да тръгнат на пристъп. Под стените на крепостта се закълбиха облаци от войска. Крепостта издъхваше. Замлъкна дори кулата на сърбина Джурач Утешенович, огънят от която беше най-опустошителен през всичките тези дни. На стените издигнаха бяло знаме. Султанът заповяда да прекратят огъня. Защитниците молеха за десет дни, та да подготвели града за предаване, но всъщност през това време усилено запушваха дупките в стените. Отново гръмнаха топовете.
Беше заловен един преоблечен като еничар пратеник до унгарския крал за помощ, беше изправен пред султанския съвет и набучен на кол.
От последния пристъп вече нямаше спасение. На 26 рамазан83 927 година по Хиджра (или на 29 август 1521 година) султанските мюезини84 за първи път изпяха от белградските височини езан85. „Пири паша с дефтердаря влезе в кулата, за да завладее хазната. Веднага след тях се появи отрядът на смедеревския санджакбей Хюсрев бей. Свиреше музика. На султанския съвет удариха три пъти тъпана, с който се разгласяваха радостните вести. Над града беше издигнат еничарският жълто-червен байрак. В чест на това събитие свиреше музика. Настъпи благословената нощ Лейлю и кадир, най-светлата за мюсюлманите, понеже през тази нощ при Мохамед е дошло първото божие откровение.“