— Но вие не можахте да повторите подвига на Хуниади, а? — засмя се Ибрахим.
— Затова пък не изменихме на своята земя — упорито повтори Блаж, намеквайки сякаш, че той, Ибрахим, въпреки сегашното му величие и власт над техния живот, е в края на краищата един нищожен изменник и нищо повече.
Всеки друг би побеснял от такова нещо, но Ибрахим си оставаше студен и спокоен.
— Имате ли някакви желания? — попита той почти кротко.
Блаж не отговори. Моргай сви широките си плещи. Какви желания могат да имат хора, които докрай са следвали своя дълг и имат пълното право да смятат, че с това са изпълнили предназначението си на земята.
И тази дума „земя“ прозвуча като оскърбление и обвинение вече за самия Ибрахим.
— Хвалите се, че сте останали верни на земята си ли? Такава вярност заслужава награда. Султанът ми поръча да ви възнаградя, както подобава. Вие искахте тази земя — ще ви я дадем. Ще бъдете закопани в нея. Заровени живи. Гроба ще си изкопаете сами. Наистина, изкопчийството при мюсюлманите се смята за много позорна работа, а да си копаеш сам гроб — за най-позорната, но какво мога да направя? Пък и вие не сте мюсюлмани.
— Да, ние сме християни — твърдо произнесе Блаж. — И затова няма да си копаем гроб сами, та ако щете живи да ни одерете.
— И това може да стане — усмихна се Ибрахим, — но вие поискахте земята…
И като подражаваше на султана, заповяда с едва забележимо движение на ръката да махнат от очите му обречените.
Тези хора вече не съществуваха за него. Бяха отдавна мъртви. Разговаряше с тях просто от любопитство. За да узнае какво говорят мъртвите. Живите му харесваха повече. Бяха по-почтителни.
Блаж и Моргай бяха закопани живи още същия ден между четвъртата и петата молитва. Свидетели на нечовешкото наказание бяха всички унгарци, на които Сюлейман подари свободата, и пленените в Белград сърби.
Ибрахим наблюдаваше наказанието възседнал своя черен като на султана кон със златна украса. Без дрехи, вързани със здрави въжета, хвърлени на дъното на много дълбока яма, изкопана под високия бряг, на който стоеше изтерзаният и опушен победен Белград, Блаж и Моргай не молеха за милост, от ямата не се чу нито стон, нито вик.
Сюлейман вече беше изпратил на всички, които трябваше да зарадва или сплаши, фетхнаме88, че Белград е в ръцете му. Сега седеше в разкошния си шатър и редеше тъжни стихове, пълни с печал, меланхолия и безнадеждност. Пиеха с Ибрахим вино и султанът четеше газели за безполезността на богатството, славата и могъществото.
— Харесват ли ти моите газели? — попита любимеца си.
— За ваше величество няма нищо невъзможно — весело отговори наглият грък. — У вас възникна желание да създадете газела и го изпълнихте. Кой може да ви попречи?
— А собственото неумение?
— А кой ще посмее да забележи вашето неумение?
— Когато редя стихове, преставам да бъда султан Сюлейман. Тогава съм поет, който се нарича Мухиби.
— А кой ще посмее да раздели великия султан от стеснителния, замисления Мухиби?
Султанът остана в Земун дванадесет дни. Оттам често отиваше с кораб или по моста в Белград, ловуваше в околните гори, гледаше как поправят кулите и стените, свикваше съвета на везирите, раздаваше награди и подаръци.
Най-напред награди Яхия Пашич Бали бей, като го извика от Сланкамен за пълното разрушаване на Срем (той изгори и сравни със земята градовете Купиник, Митровица, Червен и Илок и унищожи напълно всичко живо, като създаде широк пояс от опустошена ничия земя). Сега докарваха камъните от сремските градове за възстановяване на разрушения Белград.
Двете хиляди пленени сърби — жени, деца и старци — султанът заповяда да закарат с еничарска охрана пеша до Стамбул. Караха ги три месеца. През Ниш, София, Пловдив, Едирне, през планини, реки и блата. Плач и стон огласяха планините и горите.
Носеха със себе си икони и мощи на светци. Хората излизаха да ги посрещнат, за да се поклонят на светините и на страданията на нещастниците, изнасяха хляб и вода, вино и месо. Но откъде ли можеше да се намери такова нещо след разорението от султанските душегубци? Неволниците носеха със себе си мощите на света Петка, които българският цар Иван Асен беше измолил някога от кръстоносците във Византия и пренесъл в столицата Търново. При турското нашествие в България мощите бяха скрити във Видин, а след това княгиня Милица беше измолила от своя зет султан Баязид да ги даде на сърбите. Оттогава Белград беше мястото, където се пазеше Петка Търновска. „С пришествием твоим сербская земля обогатится“ — се казваше в църковната служба в чест на света Петка.