Малката гяурка, която упорито не сваляше от шията си кръстчето (на султана му харесваше това упорство), се осмели дори да започне богословски спор със своя повелител.
— Ваше величество наслаждава слуха ми с прекрасна поезия — казваше тя — и още ваше величество разказва на своята робиня колко великодушни са били султаните към поетите, милвайки и щедро обсипвайки с награди дори най-лекомислените от тях? И за какво толкоз? За думи, само за думи. А между другото самият пророк е ненавиждал поетите, за което е казано в Корана: „Те изливат онова, което са дочули, но повечето от тях са лъжци. И подир поетите вървят заблудените. Не виждаш ли, че те бродят по всички долини и че говорят онова, което не вършат…“ Как да се свърже това и може ли въобще да се свърже?
— Ох, малка гяурко — снизходително въздишаше султанът, галейки я по бузата, — ти още не познаваш Хадиса102, който предава думите на пророка: „Защо ли онези, които защитават аллаховия пратеник с оръжие в ръка, да не го защитават и със своето слово?“ Пророкът е нареждал на своите ансари103 да убиват всеки от поетите, които осмиват неговото учение, но се отнасял милостиво към онези, които го прославяли и дори към онези, които са писали оскърбителни думи и после се разкайвали. Такава е историята на поета Каба ибн Зухейр, който заслужил смърт за едно свое жлъчно стихотворение против пророка и дори бил ранен в стълкновение с правоверните, но по-късно светлината на исляма се проляла и над него. Той създал голяма поема в чест на пророка, явил се на утринната молитва в мединската джамия и там започнал да чете пред пратеника своето произведение и когато стигнал до думите: „пратеникът е ослепителен меч от индийска стомана, оголен от самия аллах“ — трогнатият Мохамед наметнал на раменете на поета собственото си наметало, след което тази поема така и била наречена „Наметалото“. И в тази поема има думи, написани сякаш за тебе, Хурем. Чуй: „Когато тя се усмихва, показват се влажните й от слюна предни зъбчета, сякаш тя е извор на сладко вино, до което ти се иска дваж да се докоснеш, вино, смесено с чиста студена вода, взета от криволичещия в долината поток, над който летят северни ветрове.“
След два месеца Хурем боязливо каза на султана, че очаква дете. Вълнението му беше толкова голямо, че той неочаквано дори за себе си започна да й декламира в унес стихове от древните поети Джеляледин Руми и Юнус Емре и цялата нощ премина в блаженство и радост, в спотаено звучене на тайнствени слова за сливането на човешките души в една възвишена същност.
През тази нощ султанът искаше да бъде особено великодушен. Може би съжаляваше, че е късна нощ, че не може веднага да прояви цялото си великодушие към Хурем и е принуден да чака утрото, за да съобщи на валиде ханъм, главния евнух и целия харем, на целия Стамбул и целия свят колко му е скъпа тази малка девойка, от която сега чака син и наследник и която ще направи султанка, царица на своята душа и царица на всички души в неговата империя. Ала до утрото беше още далече, до сина — още по-далече, затова трябваше да се задоволи само с думи и той ги лееше щедро от неизчерпаемите извори на своята памет, с която засега не можеше да се състезава дори силната като глициния памет на Хурем: „Все едно ела, все едно бъди такава, каквато си, ако искаш — бъди неверница, огнепоклонница, идолопоклонница, ако искаш — бъди хиляда пъти разкаяла се, ако искаш — бъди сто пъти нарушителка на разкаянието, тези врата не са врата на безнадеждност, каквато си, такава и ела.“