— Ама не, именно на злато, ваше величество! И ако бях стар и тя също стара и от нея лъхаше мирис на злато, бих се утешавал, че това е мирисът на благополучието. Но мирише ли на злато млада, така да знаеш — това вече не е жена, а само дъщеря на главен дефтердар. Всеки ден, всеки час и всеки миг — само дъщеря на дефтердар: това би омръзнало и на най-търпеливия, а пък аз не съм от най-търпеливите, особено в любовните забавления. Освен това тя ме държи така здраво в обятията си, както кредиторът държи своя длъжник. Живот ли е това, ваше величество?
— Май ще трябва да се помисли за истинска жена за такъв доблестен мъж като тебе, мой Ибрахиме — каза султанът, види се доволен от съкрушеността на Ибрахим, мислено съпоставяйки своето високо щастие с оскъдното щастие на своя любимец. — Ала за това ще помислим след похода — добави султанът, без да даде възможност на Ибрахим дори да благодари, но затова пък смайвайки го, както умееше да смайва само този загадъчен повелител.
— След похода? — възкликна Ибрахим. — Ваше величество, но нали не тръгваме за никъде? Ние сме в Стамбул!
— Заветите на моите прадеди налагат да изпълнявам волята им. Ибрахим мълчаливо гледаше Сюлейман. Кой друг, ако не той познаваше безграничната алчност на Османовци, затова не се опитваше да отгатва за какъв точно завет става дума този път.
Султанът отпи от чашата, напълнена от Ибрахим, помълча и след това късо кимна:
— Островът!
Обясненията бяха излишни. Ибрахим много добре знаеше, че ненавистният за Османовци остров, който ги беше дразнил и привличал още от времето на Мехмед Завоевателя, беше Родос, непристъпната крепост на християнските рицари-йоанити, които я строяха и укрепваха вече двеста години, превръщайки острова в подслон за всички християнски кораби, в убежище на корсари, които терзаеха крайбрежието на Османската империя, нападаха корабите на Високата порта, пленяваха богомолците, поели към Хиджас104 на поклонение в светите места, не се гнусяха от плячката, която спечелваха от християнските кораби, особено от венецианските, които бяха най-много, така че Пресветлата Република, когато ставаше дума за рицарите на Родос, всеки път не можеше да преодолее колебанията: за приятели ли да ги смята, или за врагове, тяхната страна ли да вземе, или да се присъедини към могъщите султани.
За Ибрахим султановите думи за острова бяха не само неочаквани, но и застрашителни. Посягайки на острова на рицарите на свети Йоан, султанът сякаш унищожаваше и онези малки остатъци от лична свобода, които Ибрахим пазеше дълбоко в душата си, спомняйки си някога своето детство и своя малък остров край Гърция, сред топлото море с удивително прозрачна вода. Беше роб на тези отколешни синове на материка, живееше сред тях, нагаждаше се към техните обичаи и в същото време се чувствуваше над тях, може би благодарение именно на островния си произход. Когато обаче непобедимата вълна от жилести османски тела залее и островите, тогава край на неговата душевна независимост и той знае в какво ще трябва да търси опора. Всеки човек се стреми да бъде остров и властелините навярно добре го знаят и за нищо на света не искат да позволят на хората такава непристъпност и независимост.
— Ваше величество — възкликна Ибрахим, — аз вярвам, че ще изпълните завета на вашите велики прадеди!
— Не може и да бъде другояче — спокойно отговори Сюлейман, без да долови ни най-малка неискреност в Ибрахимовия глас, — и ще започнем да се готвим за това ако ли не днес, то още утре. Ти си първият, комуто откривам заветното си намерение. Не знам само ще те пусне ли от здравите си обятия Кисайя, която те държи, както кредитор държи длъжника.
Те дълго се смяха на Кисайя и на самия Ибрахим и завършиха нощта с четене на такива цинични стихове на Джафар Челеби, че дори един само ред, чут от султана от нечия уста, би бил достатъчен този човек да изгуби главата си. Но даже великият султан има право на почивка от държавните работи и единственият човек, който можеше да знае това, беше Ибрахим.
В похода срещу Родос той си оставаше великият соколар и пазител на покоите в султанските дворци, а също любимец на падишаха, човекът, на който беше дарена честта да язди до дясното стреме на султана. Той не стана нито везир, нито съветник на султана, пък и не се стремеше към такова положение, разумно отстъпвайки мястото на прославените вече воини, особено на онези, които бяха показали чудеса от смелост край стените на Белград. Вярно, като се сроди със Скендер челеби и стана още по-голям приятел на Луиджи Грити, Ибрахим можеше сега да се смята за един от най-богатите хора на Високата порта и охотно влагаше и свои средства в приготовленията за големия поход, разчитайки ако не на незабавни печалби, както постъпваха Скендер челеби и Грити, поне на сигурно укрепване на султанската благосклонност. Така че когато се дялаха греди, тъчеше се платно за корабите, ковяха се котви, лееха се топове, приготвяше се барут, сушеше се месо, натяга-ха се бойни тъпани и се шиеха зелени и червени байраци, всичко това се правеше не само със средства, отпуснати от султанската хазна в Йедикуле, а и със средства на Ибрахим паша. Сега беше всеки ден със султана. Принадлежаха му не само дните, но често и нощите, навярно страстта на Сюлейман към роксоланката вече преминаваше и Ибрахим завоюваше поредната победа, а това си струваше дори острова, та и всички други острови от неговото родно море!
104
Наименование на северната част на Арабския полуостров, където се намират двата свещени за мюсюлманите града Мека и Медина. — Б. пр.