— Как можеш да съдиш за красотата, ако не се убедиш със собствените си очи?
— А нима не ви убеждава имотното положение на Скендер челеби?
— Досега съм се мъчил да си пълня не джобовете, а главата и сърцето.
— Онова, което не съществува, не може да бъде напълнено.
— Какво искате да кажете?
— И най-мъдрият човек може да умре от глад, когато джобовете му са празни — извика Грити толкова силно, като че ли отправяше тези думи към дрипльовците, които се въртяха по тесните сокаци, навирайки се под нозете на конете. — Лично аз държа да се пълни всичко без изключение. Може би на дефтердаря да не му достига тъкмо вашата глава.
— Досега му е била достатъчна собствената му глава.
— Има граница, пред която са безсилни дори такива умове като Скендер челеби. Търговията е като стамбулския Безистен — струва ти се, че си я овладял напълно, а в същото време приличаш на рибар, който вижда, че колкото повече риба лови, толкова повече неуловена. Едни изпадат в отчаяние от подобно откритие, други търсят начин да уловят още повече. Може би на Скендер челеби му липсва именно вашият ум и вашето влияние, както на вас ви липсва свободна жена за харема.
— Нищо не съм казвал за харема. Не съм се увличал от това никога. Ако искате да знаете, за моя харем, макар че е смешно да го кажа и не би трябвало, се грижеше Сюлейман.
— Да се погрижи още. За онзи, който прекарва със султана понякога и нощите глава до глава в разговори, не е трудно да измоли такава дреболия. Една султанова дума — и Скендер челеби сам ще доведе своята прекрасна Кисайя на Атмейдан…
Ибрахим мълчаливо се усмихваше под тънките си мустачки. Тези два вълка — Луиджи Грити и Скендер челеби, очевидно не могат да погълнат плячката, която грабят по цялата империя, нужен им е и трети. Избрали са него. От него не се искат никакви усилия. Всичко ще направят те сами. А Сюлеймановата дума той ще измоли лесно. Само да намекне и султанът сам ще започне да го убеждава да вземе за жена дъщерята на дефтердаря.
— Ще ви изпратя рядко огледало персийска изработка — каза Ибрахим.
— А аз имам за вас още по-рядка златна монета, сечена от най-прочутия италиански майстор — също така отговори Луиджи.
Приближаваха вече към Безистена — главния стамбулски пазар, толкова стар, колкото и Цариград, неизтребим, вечен, безсмъртен. Зад тесните сокаци, зад купчините боклук, зад потоците от нечистотии, зад кръчмите с дим, смрад, зловоиие, ругатни, преяждане и облекчаване, зад гюрултията и блъсканицата, зад слънцето и вятъра имаше цял един град, скрит от света под високи каменни сводове, с десетки улички и преходи, със свои мегдани, водоскоци, потоци и дори със собствена джамия. Тук никога не подухва вятър и въздухът се раздвижва единствено от човешките гласове, от дрънкането на такъмите, от рева на магаретата и виковете на дивите зверове, които се продават на това място, както и живите хора и мъртвите стоки.
Шумът е такъв, сякаш си в огромна морска раковина и звуците няма накъде да се освободят, живеят тук вечно, извън времето и за тях, както и за целия Безистен, няма ни ден, ни нощ, ни слънце, ни месец, ни роса, ни зной, ни зима, ни лято — само блясък, очарование, сън, мечти и миризми: мускус от козите, овнешките и волски кожи, сладникав дъх на килими, опияняващи аромати на канела, тамян, пипер, карамфил, джинджифил, смола, индийско орехче, сандалово дърво, сяра и амбра.
Главният проход, по който може да се минава яздешком и дори с конски впрягове и където влизат цели камилски кервани, е с висок син звезден купол. В полумрака има странични бакалнички, натъпкани със стоки, които са там може би от хиляда години. През тесните прозорци отгоре падат снопове светлина. Тук се издигат планини от лилави и черни смокини, висят разрязани на четири овни, буци сирене, твърда като кокал пушена пастърма, тук има и арабска дъвка, маджун, желатин, басма, къна, ароматни мазила за вежди, хашиш, опиум, бои за вълна и източни скъпоценности. Дебели търговци с високи чалми неподвижно седят пред дюкяните със сребърни, медни и златни изделия. Занаятчии кроят и шият дрехи, майсторят торби, плетат кошници, ядат кебап и сладкиши, варят пилаф и чорба, колят овни, пекат месо (Безистенът изяжда за един ден само около петстотин камили, а овните нямат чет), дъвчат, мляскат, оригват се, облекчават се, молят се, крещят и плачат, проклинат и се кълнат. Стари арменци пеят чудни старинни песни, търговци на оръжие, подвили крака, седят върху кожи от зверове, пият шербет, поглаждат бради, мрънкат стихове от Корана, а край тях купчини от ятагани, пушки, пищови, саби дамаскини, кюрдски кинжали, бастуни и боздугани, тъпани; още по-нататък — златни верижки, мъниста, перли, пръстени, рубини, изумруди, диаманти, купища тюркоази, конски такъми, броеници, наргилета, светилници, налъми от рисувано дърво, с които жените ходят на хамам26, кутии от костенурки и черно дърво, инкрустирани със седеф, стари огледала, поставки за Корана, слама, сено, дърва, ечемик, платове — всичко е смесено и размесено, струпано и натрупано без ред, без нужда, без видим смисъл, сякаш за подигравка над околния свят, където от веки веков три сили се мъчат да придадат на всичко съществуващо горе-долу някакъв ред — природата, човекът и боговете, за да могат след време, заставайки пред хаоса на Безистена, да се убедят в без-плодността на всичките си усилия.