Сюлейман гледаше от своя зелен навес, седнал на мек килим и разтворил копринения си халат така, че морският ветрец да овяваше голите му гърди. Краката му също бяха оголени и само неизменната чалма стягаше главата му, а големите рубини сияеха на нея като алената кръв, която вече се лееше под непристъпните бели стени на Родос.
Сюлейман беше спокоен и равнодушен. Знаеше, че войската е длъжна да се бие, да умира и да побеждава. Иначе ще се измързеливи, ще потъне в пороци, пиянство и разврат, ще се вслуша в сладките гласове на лъжливи пророци и бунтари, ще стане оръдие на гладната тълпа, ще поиска да се меси в държавните работи. Войската трябва да потегля на походи, за да завоюва земя, да завладява просторите — и все за него, султана. И когато седеше в Стамбул, и на бреговете на Дунав, и тук, край стените на Родос, Сюлейман виждаше само безкрайно голямата земя и себе си върху нея. Беше се родил и раснал с мисълта, че ще бъде единствен властелин, без съперници. Скитането по земята, което преживя още в детството, разви подсъзнателна алчност: да я завземе цялата. С това започна своето властвуване и по това се стремеше да се сравнява с великите си предшественици, а дори и да ги надмине. Внезапната дива страст към малката робиня-роксоланка се стовари върху него като камък, притисна го и го потисна, той стенеше, гърчеше се, мъчеше се да се измъкне, да се освободи от нея и не можеше — напротив, като че ли с охота се покоряваше на това сладко бреме. Тръгна с войските насам, към Родос, оставяйки Хурем, понеже искаше да докаже на всички (а може би най-напред на себе си), че нищо не се е случило, че той не се е изменил и си остава велик продължител на делото на Завоевателя и на своя баща Селим Страшния, покорител на света, борец за вяра, воин на благочестието и закона. Сега седеше под стените на Родос, а в него звучаха думите на Хурем и той се измъчваше, че не може да й отговори така, както би искал, защото за това трябваше да я види тук, до себе си, или пък да бъде там, при нея. Войската се удряше в стените, разбиваше се о тях като вълна при силна буря, наоколо летяха кървави пръски, достигайки и до султана и понякога му се струваше, че навесът вече не е зелен, а кърва-вочервен. Бостанджиите отместваха навеса назад, но това не помагаше. Гинеха хиляди. Ангелите отваряха райските врати за техните души. Беше убит главният топчия. Загина един еничарски ага. Султанът ежедневно свикваше Дивана, обсипваше смелите с подаръци, даряваше им златоткани кафтани, раздавате дирлици105. После извика Ибрахим и охраняван от блестящите конници, тръгна да разглежда античните руини на острова. Тук са били финикийците, гърците и персите, Александър Македонски, византийците и християните, всички са оставяли следи и всичко беше станало плячка на времето, руини, купчини — и само ветрове, море и бели облаци, нищо повече. Меланхолията на султана се засили още повече след съзерцаването на останките от древния акропол Линдос на другия край на острова. Голи брегове, жълтеникав див камък, пристанище, обкръжено с изградена от дялан камък стена, а върху стената — релеф на кораб като остророг турски полумесец. Няколко бели мраморни колони и безкрайни стъпала, които водят от пристанището сякаш към небето, широки, безлюдни — въплъщение на простора и неуловимата и непокорна пустота. Не напомня ли това простора, който той жадува да завладее и който всъщност никога и от никого не може да бъде завладян, също както и жената? Завладяваш камъните, а не простора и не човешките души. Може ли да каже, че е завладял душата на Хурем? Покори тялото й, оплоди го със семето на Османовци, а душата? Какво знаеше той за тази малка загадъчна девойка от далечна Украйна?
— Твърде много ислямски войни гинат — мрачно каза султанът на Ибрахим.
— А нима не са се родили, за да мрат? — безгрижно отговори гъркът.
— Твърде много гинат — упорито повтори султанът. Най-сетне топовете разбиха кръглата кула „Свети Никола“, най-здравата и най-голямата в крепостта и еничарите се втурнаха към отвора, но пътя им преградиха застанали един до друг рицари с черни до коленете наметала, с бели кръстове на гърдите и широки мечове в ръцете, а отпред — белогривият Ил Адан, когото не докосваха ни меч, ни куршум, и еничарите бяха отблъснати, а през нощта отворът беше запушен с големи камъни и крепостта отново се издигаше, като че ли още по-непристъпна.
Не помагаше и това, че султанът непрекъснато даряваше на Дивана везирите си със сърмени кафтани. Не помагаха и виковете на военните имами: „Сражавайте се с онези, които не вярват в Ал-лаха… докато не бъдат принудени да дадат дан като подчинени и не бъдат унизени.“