След изгонването на Махидевран от султанския дворец заради разправата й с Хурем Мустафа живееше с майка си. Махидевран не беше допускана в Топкапъ, а малкият паша, когото султанът всеки момент трябваше да провъзгласи за свой наследник, често идваше на малко пони в двореца, облечен като еничар, или ходеше на Атмейдан, за да гледа военните занимания на еничарите и тези бездомни, безродни и бездетни сурови войни обикнаха белоликия малчуган с големи очи, подаряваха му всеки път малко оръжие, вземаха го в своите орди, учеха го да мята стрели, да хвърля копие, да сече с ятаган. У момчето кипеше дива смесица от кръвта на Османовци и на войнствените черкези и още петгодишен си въобразяваше, че е воин и султан. От майка си беше усвоил властни жестове и високомерие, а от бащата — любознателност и вглъбе-ност и всичко вървеше натам, че от Мустафа след време наистина щеше да израсне един достоен приемник на трона. Но изведнъж от новата жена на султана се роди Мехмед и сега никой не можеше да предугади каква ще бъде султанската воля, а появата на съперника засили още повече високомерието на Мустафа и точно в този момент случаят трябваше да срещне малкия паша с новия велик везир.
Заради момчето на вечерята беше поднесена чорба и Сюлейман нареди да дадат три дървени лъжици — първата даде на Ибрахим, втората на сина си, а с третата започна сам да яде. Но видя, че синът не се храни.
— Мустафа паша — ласкаво каза султанът, — моля ви, яжте. Тогава момчето с изкривено от яд лице, като едва не плачеше, удари лъжицата о коляното, разцепи я надве, захвърли парчетата на пода и скочи от масата.
Сюлейман учудено остави лъжицата си.
— Какво има, Мустафа паша?
Ибрахим веднага разбра причината за гнева на султанския син.
— Повелителю Мустафа — каза той със спокойна твърдост, — правите го, защото султанът първо на мене даде лъжица. Нима не знаете, че съм и негов, и ваш роб?
— Не знам кой е роб тук! — извика момчето. — Понеже ти всеки ден ядеш с моя баща и той ти дава лъжица, преди да даде на мен, а аз за първи път съм допуснат на султанската трапеза.
Сюлейман прегърна сина си и му даде нова лъжица.
— Ти трябва да обикнеш Ибрахим паша, както го обичам аз. Защото той ми е най-верен.
— А аз? — попита ревниво момчето.
— След вас, повелителю Мустафа — бързо произнесе Ибрахим. — След вас.
Знаеше, че трябва да завоюва дори детските сърца, ако иска да се задържи във висините, до които го бе възнесла съдбата.
СВАТБАТА
Второто дете се роди преждевременно. Мълчаливите като сенки баби-повивачки се суетяха, а харемният ходжа мигновено изписа на теменужена хартия стихове от Корана: „Няма друг бог освен Него, живия, себесъщия. Нито дрямка, нито сън го хваща. Негово е всичко, което е на небето и на земята.“
Докато мастилото още не беше засъхнало, хартийката беше пусната в стъклена венецианска чаша, залята с вода и разтворена, ходжата прочете над водата три пъти молитва и след това я дадоха на султанката да я изпие, та раждането да мине леко и благополучно.
А Хурем не изпитваше нито болка, нито страх, само жестоко я тресеше и цялата гореше. Лежеше в своите разкошни покои, обкръжена от суета, шепот, страх и злорадство, а все й се струваше, че броди по бащината къща в Рогатин, виждаше я пред себе си съвсем ясно: двукрилата входна врата, зад нея пруста, а в пруста две кахлени печки с изобразени стрелци и диви зверове; дъбовата врата, дето води към голямата стая, в стаята покрай стените ли-новите скамейки, покрити с червено сукно, под иконите голяма фладърова маса, край масата — дървени табуретки; по-нататък е стаята на стопаните: дъбов креват, ковани с желязо сандъци със скъпоценни книги. Отец Лисовски не държеше дълго слуги, макар и да имаше за тях голяма стая и килер в другата половина на къщата. Бащиният глас се смесваше с пеене, пееха дружките, пееше мама Лександра, пееше и тя самата: „Днеска е Купала109, сребърна е роса паднала, счува ми се дъжд вали.“
Счува й се, че дъжд вали, все й се счува… „В ръцете твои моя дух поверявам, в ръцете твои…“
Не чуваше и не знаеше, че се беше родило дете, не син, очакван с още по-голямо нетърпение от първия, а дъщеря — едно малко създание, беличко и слабичко като котенце, сестричка на малкия Мехмед. Чуваше ли той как изпищя, когато се роди неговата сестричка? Той обичаше да взема със слабите си ръчички от масичката на майка си розовата морска раковина и да я притиска към ухото. Какво ли чуваше там? Някакъв неясен шум, шепота на света?
Султанът чакаше кога ще удари тъпанът. Тъпанът на неговото безсмъртие! Нека бие тържествено и силно, нека екотът му кънти по целия свят.
109
Празник в Украйна и Белорусия, сроден с нашия Еньовден, продължител на езическия славянски празник за посрещане на лятото. — Б. пр.