Той се облегна назад, разтреперан и потен, явно изтощен от собственото си красноречие. Не направих опит да споря. Не можеш да се бориш със силата на подобно убеждение, пък и какво ли бих спечелил от това? Нека си вярва — и в божието предопределение, и в своя нов Мойсей, и в тържеството на Израил. Аз самият виждах нещата по-иначе, не в толкова романтична светлина, донякъде цинично. Бих могъл да си представя, че децата на Израил са успели да избягат от робството и да стигнат до Синай и плодородната Палестина. И какво тогава? Щяха да владеят света ли? Кое в нашата история, в нашия национален характер и темперамент би могло да наведе на подобна мисъл? Щяха да проповядват Йехова на езичниците? А те биха ли ги разбрали? Не. Мисля, че винаги ще си останем един по-особен народ, малък и упорит, вкопчен във вярата в Единствения Бог сред толкова много хора, които искат да вярват в други богове. Можехме да покорим Палестина, Сирия, дори да стигнем по-далеч, до Великото море. Но тогава щеше да има асирийци, вавилонци, перси, гърците на Александър, които щяха да са ни трън в очите. И особено скучните флегматични римляни, чиято съдба е да покоряват всяко ъгълче на планетата и да го превръщат в римска провинция с римски пътища, мостове и бордеи. Вместо да живеем в Египет при сегашния фараон, марионетка на Първия консул, ще живеем в Палестина под управлението на някой дребен прокуратор, проконсул или префект, ще говорим с господарите си на гръцки или латински вместо на египетски, но всичко останало ще си бъде същото. Не казах обаче нищо на Елиазар. С него бяхме различни хора. Душата и въображението му бяха по-големи и по-възвишени от моите. Освен това беше по-силен и по-темпераментен. Ако оспорех историческите му теории, можеше да ме удари в гнева си и тогава кой от двамата щеше да се окаже по-мъдър?
Слънцето се плъзна зад нас и вятърът смени посоката си, така че сега пясъкът биеше право в предното стъкло. Виждах тъмни очертания на планини на юг и пред нас, далеч отвъд пролива, разделящ Египет от Синайската пустош. Беше късно следобед и скоро щеше да се стъмни. Внезапно пред нас изникна село.
Приличаше повече на временен лагер — няколко десетки ламаринени бараки и измазани с кал тръстикови колиби. Тук-там светеха карбидни лампи. Виждаха се три-четири разпадащи се камиона и няколко очукани стари коли, пръснати из цялото селище. В центъра беше изкопан кладенец и от него във всички посоки тръгваше грозна плетеница от голи тръби. Недалеч се издигаше по-голяма солидна сграда с ламаринен навес отпред, под който бяха паркирани още камиони.
Бяхме пристигнали в тайния щаб на някаква нелегална организация, но никой не си бе направил труда да го замаскира или да го защити. Тази безплодна пустош сама по себе си е достатъчна защита — никой нормален човек не би дошъл тук без основателна причина. Полицейските патрули не излизат от големите градове, а на цивилните държавни служители не им е работа да душат къде какво става. Живеем в упадъчна епоха, но поне е спокойно и хората не се боят.
Елиазар изскочи от колата и ми даде знак да го последвам. Тръгнах след него. След часовете, прекарани в една и съща поза, крайниците ми бяха изтръпнали и вдървени. От вонята на бензинови пари започна ми се гади. Дрехите ми бяха вкоравени от засъхнала пот. Вечерната прохлада още не се усещаше и въздухът беше горещ и неподвижен, без хилядите познати градски миризми. Сърцето ми се сви — ако на Луната имаше въздух, сигурно щеше да е такъв.
— Това място се казва Бет Израел — каза Елиазар. — Столицата на нашия народ.
Бях попаднал не просто сред фанатици, а сред луди с мания за величие. Или двете неща вървят заедно?
Към нас изтича жена, облечена в мъжки дрехи. Беше млада и много висока, с широки рамене и гъста тъмна грива, а очите под нея светеха със същия фанатичен блясък като на Елиазар. Носът й беше извит като неговия, но това я правеше дори още по-привлекателна.