— Сестра ми Мириам — представи я той. — Тя ще ви помогне да се настаните. Сутринта ще ви разведа наоколо и ще ви обясня какво се иска от вас.
Елиазар си тръгна и ме остави сам с момичето.
Мириам беше невероятна. Понечих да си взема чантата, но тя настоя да я носи и тръгна с такава бърза крачка, че едва я догонвах. Бяха ми приготвили отделна барака, напълно самостоятелна и малко встрани от останалите. Имаше походно легло, бюро и пишеща машина. В дъното беше поставен леген, а от тавана висеше една-единствена гола крушка. Мириам разопакова вещите ми и постави чистите дрехи в едно шкафче, а няколкото книги, които бях взел, нареди до леглото. После напълни легена с вода и ми каза да се съблека. Погледнах я объркан.
— Не можете да останете с тези дрехи — обясни тя. — Докато се миете, аз ще ги занеса за пране.
Можеше да ме почака отвън, но тя не го направи. Скръсти ръце и зачака, демонстрирайки с целия си вид нетърпение. Вдигнах рамене и й дадох ризата си, но тя не помръдна. Това беше нещо съвсем ново за мен — пълно пренебрежение към приличието. Имал съм малко жени, а откакто почина съпругата ми — нито една. Как да се съблека пред това момиче, което можеше да ми бъде дъщеря? Мириам обаче настоя и в крайна сметка свалих всичко от себе си. Голотата ми изглежда не й направи никакво впечатление. Тя излезе, а аз се измих набързо и навлякох чистите дрехи, за да не ме свари гол. Мириам обаче се забави, а когато се върна, носеше поднос с вечерята ми — каша, някаква агнешка яхния и малка бутилка бистро червено вино. Останах сам. Нощта се беше спуснала над пустинята, черна и необятна, с ярки като маяци звезди. Нахраних се и излязох от бараката да погледам. Струваше ми се нереално, че са ме отвлекли по този начин, че съм на това чуждо място, а не в малкия ми, затрупан с книги апартамент в Еврейския квартал. Тук обаче цареше спокойствие, каквото не съществуваше в Мемфис. Някъде в далечината блещукаха светлинки. Чух смях, звън на китара. Някой запя стара еврейска песен с дълбок, богат глас. Макар и пленник, почувствах как ме завладява спокойствието на това място. Ако имах повече кураж, щях да отида и да се запозная с тези хора. Но аз бях чужденец и се боях. Останах дълго в мрака, заслушан в гласовете и песните. По някое време захладня и трябваше да се прибера. Лежах буден до сутринта и се въртях в леглото. Но изглежда все пак съм подремнал малко, защото сутринта в главата ми се въртяха откъслечни спомени за объркани сънища, в които имаше конници, колесници и мъже с копия, а гневният чернобрад Моше държеше високо над главата си скрижалите.
Плахо девойче ми донесе закуската, а малко след това дойде и Елиазар. В бъркотията на предния ден не бях забелязал колко е огромен. Тогава ми се стори просто едър, но сега видях, че е истински великан, цяла педя по-висок от мен. Лицето му беше червендалесто, а гъстите черни къдрици се спускаха до раменете му. Беше съблякъл египетската роба и днес беше облечен като римлянин, с отворена бяла риза и панталони в защитен цвят.
— Знаете ли — каза той, — вие наистина сте човекът, който ни трябва, не може да има съмнение. С Моше много пъти сме обсъждали книгите ви. И двамата смятаме, че никой не умее като вас да вникне в логиката на историята, да разбере неизбежността на процесите, произтичащи от самата човешка природа.
Не отвърнах нищо.
— Представям си колко сте ядосан, че ви отвлякохме по този начин. Но вие сте ни жизнено необходим, а бяхме сигурни, че никога няма да се съгласите да дойдете по собствено желание.
— Жизнено необходим? — повторих.
— Великите събития имат нужда от велики хронисти.
— А вашето движение…
— Елате.
Елиазар ме поведе през селото, но онова, което успях да извлека от нашата обиколка, беше удивително малко. Той се движеше и обясняваше механично, сякаш четеше предварително подготвена лекция, а на въпросите ми отговаряше уклончиво. Голямата сграда с ламаринения покрив била фабриката, в която се ковял Изходът, така ми каза той, но не пожела да отговори на нито един мой въпрос. Показа ми къщата на Моше, същата примитивна барака като моята. Самият Моше обаче не успях да видя.
— Ще се запознаете с него, има време — обеща Елиазар.
Две от бараките се величаеха с гръмките имена синагога и библиотека, а в трета се помещаваше електрическият генератор. Помолих да се отбием в библиотеката, но той само вдигна рамене и продължи нататък. Отзад се редяха още къщи, които предния ден не бях забелязал.