Да се върнем към разказа в проза за Йосиф Ариматейски. За негово начало е посочено времето, „когато Господ ходел по земята“ (с. 4–5). Този темпорален индикатор е типичен за повествованието в легендата. За него изследователката на българския фолклор Албена Георгиева прави много точно наблюдение:
Времето в легендата е съхранило особеностите на времето в мита — описват се събития, които не просто са се случили „много отдавна“, а са се случили и са били възможни в епоха, качествено различна от сегашната — в „началото“, когато се е създавал и устройвал светът, когато божеството е било на земята и с него се е общувало непосредствено. Тази епоха е ценностно противоположна на настоящето, тя е „свещената“ предистория, предопределила „профанната история“ на днешните хора. (…) В българските легенди най-честият начин да се означи качествената особеност на времето, в което се развива действието, е формулата „когато Господ ходеше по земята“20.
Както се вижда от нашия Йосиф, въпросната формулировка има не само локална употреба. Тя е характерна за всеки мит, за всяка легенда за произход. Робер дьо Борон конструира своя разказ, следвайки жанрово една форма, която стои между легендата и каноничното евангелие. Той разказва за последните дни от живота на Христос по модела на неканоничното Никодимово Евангелие21, което се радва на широка популярност по времето на Робер дьо Борон. До нас са достигнали и три негови френски варианта в стихове от началото на XIII в.22. В Никодимовото евангелие Йосиф Ариматейски играе важна роля след смъртта на Христос. Възкръсналият Син Божи му се явява като светлина и му дава напътствия за благочестив живот. Но за Граала въпросният апокриф не споменава. Първото обвързване на Граала с Христос за нас е дело на Робер дьо Борон.
Ще се спрем на употребата на този съд в романа в проза, преди да разкрием и основната му символика. За разлика от романа на Кретиен дьо Троа, а и от други романи от XIII в., които отреждат специално място на описанието на Граала — съд, чаша, скъпоценен камък — тук подобно описание липсва. За външния вид на този предмет съдим единствено по думата, с която е назован. Първоначално е наречен „vaissel“. Думата има множество значения. Сред тях най-подходящи за контекста на романа са: съд (съсъд), тава, ваза. Да се посочи едно-единствено значение е неуместно именно поради променящия се повествователен контекст. Нещата се усложняват и от неясния изказ на „Робер дьо Борон“.
За пръв път съсъдът се споменава в описанието на Тайната вечеря у Симон. С него Иисус извършва на масата „жертвоприношение“. Глаголът „sacrifier“ използван тук, следва да се разбира като „свещенодействие“, „освещаване, благославяне на храната“. Очевидно този момент от разказа кореспондира с евангелските описания на пасхалната вечеря, когато Иисус разкрива пред Своите ученици символиката на хляба и виното. Най-точното описание на тази сцена четем в Евангелие от Матей:
И докато ядяха, Иисус взе хляба и като благослови, разчупи го и го раздаде на учениците с думите: „Вземете, яжте — това е Моето тяло.“ И като взе чашата, изрече благодарствена молитва, даде им и каза: „Пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на Новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете.“23
„Робер дьо Борон“ не обяснява тази символика, най-вероятно защото тя е близка на всеки християнин, но и защото вниманието му е насочено главно към съда. Каква е съдбата на този предмет?
20
Албена Георгиева,
21
Този разказ, написан на гръцки през IV в., известен също като
23