— В заблуда сте, сеньор Матео. Вие, живите, смесвате миналото. Тринадесет изживени от вас години са дълъг срок, а тринадесет години от отминал век — нищо.
Тогава знайте: доня Бланка лежеше от тринадесет години в гробницата, когато аз видях портрета й. Един италианец беше я изписал всред кринове. Аз помолих най-благочестивия художник да огради главата й с ореол и тя се превърна в „Мадоната всред криковете“. Наистина аз се влюбих в тоя образ… до времето, когато срещнах вашата съпруга доня Марта.
Матев изпусна чашата си, зеленикавият испански ликьор заля листовете по писалището му и плъзна към магнетофона.
„Добре съм се напил, щом почнах да измислям разни нелепости“ — помисли Матев, а гостът продължи без ни най-малко притеснение:
— С какво ви смутих, сеньор? Аз говоря най-почтено и почтително за чувствата си.
„При препиване, доколкото знам, хората почват да виждат мишки или хлебарки. Какъв е тоя нов модел халюцинация?“ — бистреше мозъка си Матев.
— Не съм халюцинация — обидено заяви рицарят. — Проверете — магнетофонът записва нашия разговор.
— А какво сте тогава? — със сетни сили попита Матев.
— Останка — тъжно каза рицарят. — Живея с последния си образ, а вече трябва да приема друг. Време е да се намеся в някои събития, а тоя ми вид е неподходящ за днешния век. Надявам се на вас. Помислете как трябва да изглеждам като съвременен човек.
Гласът на рицаря прозвуча заповеднически. Матев се примири с положението и отвърна:
— Аз съм един напълно съвременен човек: Ако искате, приличайте на мен.
Рицарят бавно поклати глава:
— Вие не ми харесвате достатъчно. Освен това ние, потомците на Лемурия, не можем да имам вашия ръст.
— Извинете, нещо ми се вие свят — подпря главата си Матеев, вдъхна! дълбоко въздух, разтърка вратните си жили и чак тогава намери смелост да продължи: — Споменахте за някаква Лемурия…
— „Някаква“? — иронично вдигна вежди рицарят, който бе почнал да се променя. Изчезнаха доспехите му, старинната прическа, надменният израз. Сега във фотьойла пред Матев седеше мъж в моден синкавобял костюм, малко нещо отегчен и с вид на човек, комуто предстоя труден разговор. Господинът поиска чашка ликьор, помириса я само и започна: — Свидетелствата за нас се пазят в най-дълбока тайна. Не повече от трима души на планетата могат да ни срещнат. На вас се падна рядка чест. А за да не ми задавате постоянно въпроси, ще ви изложа историята отначало. Ако междувременно самочувствието ви на представител на днешната цивилизация се накърни, моля, уведомете ме. Вие, днешните, сте самоуверени и мислите, че светът започва от вас, искам да кажа, от времето, което ви е известно. А света го започнахме ние, лемурийците, преди два цикъла.
Понеже Матев триеше клепачи и цялото му същество излъчваше недоумение, гостът поясни:
— Един цикъл трае около дванадесет хиляди години.
Искате да кажете, че вие съществувате оттогава? — се сепна Матев.
— В понятието „съществуване“ вие влагате друг смисъл. Когато вашият континент се превърна от материя в енергия, не всички от нас успяха да запазят своята цялост…
„Дали да взема хапче за сън или един студен душ?“ — силно отпаднал, се двоумеше Матев.
— Никога не пийте подсладени питиета — посъветва го гостът. — Не сте жена! И не мислете за себе си. Неучтиво е.
— А какво да мисля? — съвсем слисан се обади Матев. Усетил бе, че някаква чужда воля си играе с него.
Гостът възседна облегалката на креслото, потупа я, като че е шия на кон, и предложи:
— Първо ще ви помогна да допишете разказа си, след това ще последвам доня Марта…
— Моля да не се занимавате с жена ми! — изведнъж се разсъни Матев. — А също така нямам нужда от помощ. Каквото съм замислил, ще го напиша сам…
— Хайде, хайде — снизходително го погледна гостът. — Пишете, докато не е отминало времето, което ви е донесло тези мисли. Пропуснатото не може да се хване втори път. Пишете: „Дон Леонардо измъкна от ножницата кастилската си кама, пъхна острието в разтрога между зидовете и с много внимание и нежност измъкна обвита в тънък плат бележка. Поиска да запалят свещ, отдалечи се от хората си, с трескави пръсти оглади хартията и се взря в думите: «След полунощ, в черквата край манастира на Белите сестри.»“
Черквата на Белите сестри тънеше в мрак. Дон Леонардо мина откъм входа за семейните параклиси. Посрещна го мъж с расо и качулка и го въведе в тъмната черква. В един от параклисите трепкаше кандило. Доня Бланка отвори решетъчната портичка, бавно протегна ръцете си към Леонардо. Той коленичи, притисна към тях челото и устните си… и в тоя миг доня Бланка изохка и падна върху рамото му. Леонардо с мъка успя да я задържи и докато се опитваше да се изправи, се чуха викове: