— Какво значи „най-важните“? — със съмнение за пита Матев. — Има най-различни важни хора.
— И аз съм важна. И ти си важен — успокои го Марта. — Но това са хората, които се бяха събрали да решават бъдещето на планетата, а може би и на Слънчевата система. И след заседанията те не пожелаха да ознаменуват евоето съгласие с някакъв ординерен прием или банкет, а със среднощен концерт в катедралата, където аз пях „Алилуя“ от Моцарт, две арии от Хендел, две — от Перголези и въобще… деветдесет минути програма със забрана да се аплодира. Можеш ли да си представиш какво напрежение!
— Е, да, да — с прикрита досада изрече Матев. — Най-много са ти липсвали ръкоплясканиците.
— Не ми липсваха! — гордо възрази Марта. — Стаеният дъх на тези хора струва повече от всякакви аплодисменти. Великата тишина, която предшествува великите решения и великите дела, не може да се мери с възторзи и овации. А уважението си към мен тези хора изразиха чрез необикновения дар. В края на това евангелие след странните записки стои изречение, което преведоха пред всички присъствуващи. То е: „Колко е величав човекът, който се стреми да бъде човек наистина и със своите несъвършени сетива, и със своите ограничени сили проправя път на стремежите си към Великото Неизвестно!“
— И ти ли? — отчаяно каза Матев. — И от твоята уста ли ще слушам за Великото Непознато?
— А нима предчувствието за Великото Неизвестно не е най-възвишеното усещане? — с някакъв особен трепет отвърна Марта. — Ето хората най-после постигнаха съгласие. Не е ли това признак, че ги зове и обединява Великото Неизвестно?
— Хората? Да. Но интересно е как ще се произнесат по въпроса лемурийците — измърмори Матев и се удиви, че Марта не се зае да го разпитва какви са тези лемурийци (а той беше готов да й говори за изчезналия континент Лемурия и за своето среднощно видение), нито дори го изчака да довърши. Тя спокойно заяви:
— Земята ражда хора. Дали са азиатци, американци, африканци или лемурийци, е без значение. Дали живеят днес, или са живели преди хиляди години, или ще живеят след петстотин столетия — също. Винаги пред земните жители стои Великото Неизвестно и те ще вървят след него до свършека на света… който впрочем може и да не свърши. Да, да! Науката постоянно греши и поправя грешките си. А светът е съвършен и безпогрешен.
Съвършенството е безкрайно и не може да свърши. Схвана ли? Не. Че що ли ти трябва?
— Трябва ми — мрачно каза Матев. — Трябва ми да разбера ако не твоята теза за съвършенството, поне някои неясноти в тая объркана история.
Марта даде вид, че е крайно учудена:
— Какво ти е неясно пък на тебе? Дошъл отвъд времето някакъв лемуриец, обяснил ти каква роля е изиграл при откриването на Новия свят, дори как и защо е станало това, а ти пак си недоволен.
— Той остави много въпроси без отговор.
— Например?
— Защо са убили доня Бланка, защо са осъдили дон Леонардо…
— Попитай мен — със загадъчна усмивка предложи Марта.
— Ти пък откъде ще знаеш?
— Аз? Аз цели два дни бях съпруга на дон Леонардо.
Матев хвана главата си и сигурно щеше да я блъсне в стената, ако маниерите на тоя век не бяха изхвърлили от употреба това драстично средство за освестяване.
— Не се ядосвай, не съм ти изневерила — невъзмутимо продължи Марта. — Ние два дни и една нощ не престанно пътувахме в затворена карета и над нас неотлъчно бдеше един дребничък монах със спусната качулка, четеше си молитви и от време на време ни караше да повтаряме с него „либера ме домине“. Само когато позадремваше за малко, Леонардо улавяше ръцете ми и ми говореше за своето нещастие и за безсмъртната си любов към доня Бланка. Не беше много учтиво от него ва страна.
— Е, да, как ще понесеш ти някой да говори, че е влюбен не в тебе, а в някоя си…
— Не е някоя си. Била е много достойна девойка от високо потекло. Далечна родственица на не знам кои херцози. Тези благородници според древен документ имали права над владенията на доня Бланка, или по-скоро щели да ги придобият, ако родът на Бланка останел без наследници. По тази причина братът на Бланка бил убит на дуел, а тя — в черквата. Вината за смъртта й е трябвало да падне върху Леонардо, за да няма и сянка от съмнение, че херцозите…
— Добре, добре. А как завърши пътуването ви?
— Спряхме да сменим конете край някаква странноприемница. Дон Леонардо поиска чаша вино, монахът влезе да се помоли в отсрещната черква, а аз реших да се разходя, нищо, че вече се смрачаваше. По пътя се зададе конник и както си препускаше, ме грабна и ме отнесе, макар че сума народ скочи на конете да го гони. Минахме някакъв мост, влязохме в градина, конникът ме свали от коня, коленопреклонно ме помоли да му простя, пожела ми лека нощ и си отиде. А аз се огледах и разбрах, че съм в парка пред хотела. Прибрах се и си легнах.