Стефан Данаилов
РОМАНЪТ НА МОЯ ЖИВОТ
Българска
Второ издание
КНИГОМАНИЯ ЕООД 2017
СЪДЪРЖАНИЕ
I порастването като приключение 11
II киното като любовница 76
III болестта като предупреждение 172
IV театърът като спасение 177
V властта като изкушение 297
VI студентите като вдъхновение 219
послеслов 227
хронология 231
филмография 232
по-важни театрални роли, звания, отличия и награди 236
Благодарности 238
На тези години е смешно да мисля за бъдещето. Разтоварвам и подреждам багажа на миналото, за да разбера къде съм в настоящето. И като че ли все пак мечтая за бъдещето, скришом…
Да си спомняш, сигурно е удоволствие, но и проклятие. Безброй образи, думи, случки и емоции нахлуват у мен.
Мери ми липсва… Пусто ми е. Трябваше да мине известно време от смъртта й, за да напиша тези редове. Страхувах се, че спомените ще ме потиснат. Не е лесно да останеш с тях, те са като призраци.
Отдавна ме канят да напиша книга за моя живот. Дълго отлагах, защото смятах, че има достатъчно време пред мен.
Обръщам се назад едва днес, на 75 години — за да подредя мислите си. Виждам, че не мога да се сърдя на живота си. Той ме е радвал и натъжавал, карал ме е да се усмихвам.
Много от историите, разказвани за мен през годините, са по-различни от истината, която стои зад тях. Някои са ме белязали, другите съм забравил.
Може да звучи като клише, но мисля, че съм успешен човек. Честен, открит и весел.
Благодарен съм и не скривам радостта си от добрата дума.
Не съм плейбой, макар че и така ме наричаха. Аз просто харесвам и обичам жените.
Понякога нарочно дразня тези, които ме предизвикват. Правя го майсторски, все пак съм добър актьор.
Никога не съм живял с мисълта, че светът е мой.
Вие знаете кой стои зад този разказ.
Помня ролите му. Харесвам последователността, с която Стефан Данаилов отстоява своята правда в публичния дебат на времето.
На 27 години той става най-популярният човек в България. И на 75 — продължава да е!
Не го познавах добре до тази среща. Благодарен съм, че ме допусна до себе си — до тайните, смеха, сълзите, радостта и болката.
Докато минавахме заедно през спомените му, аз се чудех как се удържа такава популярност.
Какво се е случило през годините с този обичан артист, харесван мъж, последователен политик и щедър преподавател?
Да застанеш лице в лице със спомените си е привилегия на смелите.
Да подредиш пъзела от срещи, чувства, тревоги, успехи, разочарование… и самота, е усилие.
Усилие на сърцето и паметта.
Завиждам на Стефан Данаилов за лекотата, с която преминава през уязвимостта на времето.
Тази книга е обяснение в любов към публиката. ТЯ Е РОМАНЪТ НА НЕГОВИЯ ЖИВОТ.
Георги Тошев
I ПОРАСТВАНЕТО КАТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ
1
В нашето семейство минавах между капките. Сестра ми Росица е по-голяма от мен, но аз бях любимото дете. Бях щур и бъбрив, а днес поглъщам света около мен мълчаливо, с широко отворени очи.
Софиянец съм, проплакал в частен родилен дом на 9 декември 1942 г. в 2 часа през нощта. Първата ми махала беше в района на улица „Любен Каравелов” — между „Раковски” и „Фритьоф Нансен”. Зад двора на нашето блокче имаше тютюнев склад, после стана Кинематография. По-късно я преместиха там, където сега е БНТ — на „Сан Стефано”.
Бях на шест години и половина, когато се разболях от нефрит. Много тежко заболяване на бъбреците. Близо година лежах вкъщи. На три часа идваше медицинска сестра, за да ми бие пеницилин. Не ми даваха да ям, спазвах тежка диета и беше много мъчително.
Четях Братя Грим. В една от приказките героят слизаше в мазето, за да си наточи халба бира и да опече наденички. А на мен ми даваха само варен ориз, след това ме хранеха с картофи. Слава богу, преодолях болестта.
Страх ме е от смъртта! Не го крия. Аз съм егоист и не мога да си представя света без мен. Не че тук имам да свърша неща, без които не може. Не… Не знам другите хора как са, но аз се страхувам. Дано да съм кодиран за по-дълъг живот.
*
Родителите ми бяха меломани. Майка ми Евдокия много обичаше да изпълнява стари градски песни. Истинска царица! Със сестрите си пееше на фамилните събирания и ставаше голямо шоу.
Когато двамата отиваха на опера, вкъщи цареше особена атмосфера. Майка ми се приготвяше цял месец, къносваше косата си. И беше изправена пред истинска дилема какво да облече. Това преживяване се коментираше у дома дълго след спектакъла.
Първото зрелище в сценичното изкуство, което преживях като дете, беше операта „Княз Игор” в Народния театър. Там в онези години се играеха и музикални спектакли. Спомням си, че изкараха жив кон на сцената и това адски ме впечатли.