Татко ми беше записал адреса на един свой приятел евреин, да го намеря в Париж и евентуално да ми даде някой франк. Баща ми е помагал на евреи в България и имаше много приятели сред тях.
Бродех из града, разглеждах красиви витрини, срещах добре облечени хора, чувах глъчката на Париж. Милчо ми каза, че бил Денят на момината сълза. Според тамошното поверие трябвало да подариш цвете на жена. Докато се лутах в търсене на адреса, видях едно момиче да продава момини сълзи. Върнах се и ги купих всичките.
После си помислих: „Добре, ама на кого ще ги дадеш, Ламбо?”. Обърнах се и ги подарих на продавачката. Каква усмивка цъфна на лицето й! Сияеше… Беше дълбоко изненадана от жеста на един чужденец.
После отидох в кръчмата. Изпих две-три уискита „бейби” , от малките. Пийнах малко и ми стана самотно. Реших да отида в Латинския квартал и да си намеря компания. Ходих, ходих, докато ме заболяха краката. Влязох в едно ресторантче да хапна. Избрах дълга маса, около която бяха насядали млади хора. Смееха се, пиеха винце. Поръчах си и аз литър, дойде ми добре след уискито. Станах отново Ламбо и пуснах в обръщение запаса от френски думи. Заговорихме се. Казах им, че уча за артист. За да не падна по-долу от компанията, станах от масата и започнах да рецитирам поемата на Иван Радоев за стария кораб на френски. Французите ме гледаха като изгорели бушони. Не знам какво разбраха от думите ми, но яко ги впечатлих! Накрая ми ръкопляскаха.
След години отново се озовах в Париж. Харесах една мацка и хоп — импровизирах с моя превод на поемата за стария кораб. Номерът мина.
*
Усещах слабостта на баща ми към мен. Имаше ситуации, в които се възползвах от нея. Бях вече студент, а той пенсионер и председател на „Тракийски дружества”, когато отидох и го попитах: „Ти баща ли си ми?”. „Баща съм ти, да”, отговори той. „Тогава ще ми купиш един мотопед, едно моторче. „Вятка”, руската „Веспа”. „Той ме погледна и попита: „Как да ти купя?”. „Така, като мой баща ще ми купиш моторче!”
Изнудих го и той отстъпи. Разхождахме се с Мери с вятката. Тук е мястото да споделя защо с Мери нямахме наши деца. В рамките на един месец тя на два пъти прави аборт от мен. Решихме, че още ни е рано за деца, предстоеше ми кариера. Имахме си Росенчо.
С това моторче я карах тогава. Сега можех да имам син или дъщеря на четиресет години и нямаше да съм толкова сам.
*
Два пъти ме изключваха от Академията. Първия път стана заради участието ми в спектакъла „Хамлет” в днешния Театър „Българска армия”, тогава се казваше „Сълза и смях”. Режисьор беше Леон Даниел, а аз играех с Наум Шопов.
Премиерата мина и на другия ден излезе заповед за изключване от Академията на четирима студенти. Мотивът бе, че не сме искали разрешение за участието.
Втория път ме изключиха, защото снимах филма „Морето” със Северина Тенева. Отсъствахме от лекции и ректорът Васил Колевски1 реши да ни изгони. Изкуствоведът Драган Тенев беше много разстроен, защото махнаха и неговата дъщеря. Бай Ламби, моят баща, завъртя няколко телефона и ни върнаха.
1 Проф. Васил Колевски е литературовед, д-р на филологическите науки, ректор на ВИТИЗ 1964-1968. -Бел. ред.
В края на четвърти курс заминах за Москва на снимки за филма „Първият куриер”. Не успях да се върна за държавния изпит по художествено слово и за един политически семестриален. Въпреки всички перипетии аз завърших Академията през 1966 г., но получих дипломата си през 1986 г., защото не бях взел два изпита.
Добре че един другар ми каза: „Ламбе, не знаеш какво може да стане, завърши си, вземи си дипломата”. А то стана голямо шоу.
Когато завършваха първите ми студенти, ректорът Христо Руков ми връчи и моята тапия. После любимият вестник „Демокрация” излезе със статия: „Как може Стефан Данаилов да преподава в Академията без висше образование!” — защото там взеха насериозно шегата с церемонията.
9
Има една особена дата в моя живот. Много важно число - 23! На 23 февруари са родени баща ми и Росен, синът на жена ми от брака й с Вили Цанков, на същата дата почина майка ми; на 23 септември е родена Мери, на 23-ти, но друг месец, си отиде.
Спомням си как се срещнахме в началото на 60-те години. Аз бях още войник, прибрах се вкъщи в отпуск. Тя димеше с цигара. Беше дошла на гости на Роси и на Иван. Смееше се, говореше оживено. До нея седеше съпругът й Вили Цанков, голям приятел на Кондов.
Забелязах я. Красива, интересна и винаги добре облечена. Наблюдавах я отдалеч. Дори не се заглеждах в нея.
Но съдбата си знае работата. Пътищата ни постоянно се преплитаха по странен начин. По-късно научих, че майка ми Евдокия я завела в болницата на ул. „Шейново”, за да роди Росен.