Когато се уволних от казармата, веднъж безцелно се мотаех по софийските улици. Срещу мен на „Алабин” видях да върви Мерито. Позна ме. Казахме си здрасти и тя ме попита какво правя. „Уча в Академията”, отговорих наперено. Мери се усмихна. Предложих й вечерта да дойде с мен на гости. Тя каза „да”!
След купона Мери дойде вкъщи. Гледах я, харесвах я. Влюбването между нас се случи естествено. Без угризения, без предразсъдъци, без излишни думи.
Тогава тя ми разказа, че е в последната фаза на развода си с Вили Цанков. С него останахме приятели, той беше почти член на семейството. Говорехме си за всякакви неща.
*
Мери живееше на Руски паметник, аз на улица „Сан Стефано”. Редовно я изпращах до тях, след това се връщах пеша до нас. В пек, в студ и в дъжд. Понякога тези късни изпращания ме съсипваха. Бях уморен след репетициите и купона, но винаги придружавах Мери до дома й. Принцип.
И двамата разбирахме, че ни трябва време, преди да се съберем в една къща. Време за нея, за Росен, за мен. Дадохме си няколко месеца.
Някак си естествено Мери дойде вкъщи и заживяхме заедно, като семейство. Животът ни не беше лек, но пък имахме толкова много любов!
Трудно е напасването на много хора под един покрив. Чувствахме необходимост да сме само двамата с Мери. И с Росен, разбира се. Реших, че е по-добре да останем сами, да се справяме с бита, с ангажиментите, с възпитанието на детето. Предложих на сестра ми да ми даде нейното апартаментче в квартал „Изток”.
Тогава бяха най-прекрасните ни години — с малко пари, но с много веселие и гости.
Оженихме се на 27 септември 1966 г. Не беше сватба като онези, за които хората дълго пишат и разказват. Нашата мина скромно. И нямаше да ни се случи, ако не предстояха избори. Другарите обикаляха къщите, за да записват „кой с кого съжителства”.
На практика тогава с Мери живеехме незаконно. Според социализма живеехме и неморално — двама души в един дом без документ. Писна ни да се притесняваме, че нарушаваме правилата, и затова решихме да се оженим. Поканихме за кумове приятелите ни Заза и Любо1. Те се появиха в гражданското, изтупани като от списание. Аз бях облечен с петроленозелена ризка, с няколко стотинки в джоба. Голям хубавец! Мерито беше елегантна, както винаги.
1 Захарина Икономова и Любо Петров - бел. ред..
След разписването в Съвета се качих на самолета и заминах за Варна, където започваха снимките за филма „Морето”.
*
Имам един грях. Баща ми не знаеше за сватбата. Скарахме се. Той обаче също направи гаф - ожени се повторно, без да ми каже. Сега сме квит. Надявам се, че бързо му е минало.
На бай Ламби му беше мъчно, че с Мери не вдигнахме истинска сватба. Аз снимах филм след филм, тя беше потънала в домакинството, в грижи за детето и за мен. В началото нямахме нищо, събирахме покъщнина от различни места. Не ни беше до сватба, а и пари ни липсваха. На татко обаче му се искаше, защото харесваше Мери.
По-нататък баща ми често се отбиваше у дома. Идваше сам, без новата си съпруга. Мери му даваше да хапне. Двамата обичаха да си говорят. Тя го слушаше с усмивка, понякога му даваше съвети. Наблюдавах ги отстрани. Беше ми мило. Те бяха близки по техен си начин. Това не се получи с останалите членове на семейството. Фамилията ми не я прие. Никога не разбрах защо.
*
Съдбата беше добра с мен, удаде ми се да правя това, което умея най-добре — да играя. Получавах сериозни роли. Появи се една от големите ми професионални дилеми. Предложиха ми да снимам сериала „На всеки километър” или да отида актьор в Пловдивския театър. Там ме покани Христо Христов, режисьор, когото дълбоко уважавам. От него получих и предложение да се снимам във филма „Иконостасът” в ролята на Рафе Клинче.
Споделих с Мери. Тя беше разумна, кротка, особено на младини беше много кротка. Посъветва ме: „Ламбе, реши си го ти, момчето ми, защото след време може да ми кажеш, че съм ти дала грешен съвет”.
Щом е така, избрах — ще играя в сериала.
Беше ми интересно да се впусна в това приключение. В онези години никой не разбираше какво точно значи това. Запалих се от инфантилната част на сюжета — приключение, екшън, 13 епизода…
Снимах с утвърдени актьори, режисьори бяха Неделчо Чернев и Любомир Шарланджиев, но в началото и те нямаха големи очаквания — не подозирахме, че „На всеки километър” ще стане толкова популярен сериал. Първоначално критиците го оплюха, но когато разбраха какво е настроението на публиката, взеха че изкараха филма велик.