На 27 години станах най-известният човек в България.
10
Мери беше умна и разбрана жена. Кой знае какви глупости щях да направя, ако не бях я срещнал. По онова време мнозина й се чудеха какво прави с мен - един обикновен келеш. Това не съм го чувал, но го усещах. Характерът ми е такъв, лесно се захващам с нещо и после го зарязвам. Какво ли щеше да стане с мен, ако не я бях срещнал? Дали нямаше да се проваля след първия успех?
Помня Мери с едно особено красиво зелено палто. Очите й бяха невероятни, излъчваха топлина. Тя беше умна, но не парадираше с това. Знаеше си мястото.
Заради мен се оттегли от манекенския подиум. Никога не употреби думата „жертва”, но аз го съзнавах. Беше като тигрица, защитаваше ме, пазеше ме. Беше готова на всичко за мен. Знаеше за много от глупостите, които вършех. За други се досещаше, за трети й донасяха „доброжелателите”.
Тя никога не позволи да се плюе по мой адрес. С годините ставаше по-остра, изпокара се с много приятели, особено след демократичните промени, когато се разделихме на червени и сини. Беше страшно. Имаше периоди, в които си седяхме само двамата у дома в хола, който преди беше пълен с хора.
Годините бяха такива, преживяхме и това.
*
Имам голям грях към Мери. Тя изкара шофьорска книжка, а аз със зор купих фиат, докато гастролирах в чужбина. Мери го удари. Прибрах колата и тя повече не я подкара.
С Мери рядко пътувахме. Като млади направихме едно голямо пътешествие до Париж и обратно. Бях си купил жигула 1500, с нея потеглихме. Аз на снимки, а тя да ми прави компания. Дойде и сестра ми, която след това се върна със самолет.
Бяхме млади, шантави и весели. С лекота преодолявахме перипетиите по пътя. Обичах да ходя със сабо, дори по „Шан-з-Елизе”. Непрекъснато си навехвах глезените и те се подуваха. Въпреки болката сабото си беше суперудобно за разходка, иначе карах колата бос.
Сещам се за още едно много хубаво пътуване с Мери. Бяхме вече зрели и улегнали. В Италия снимах „Октопод”. Продуцентите разбраха, че съм добър актьор, и се чувстваха малко гузни заради хонорара, който получавах. Предложиха да се разходя с жена ми до Сицилия на техни разноски.
Потеглихме с Мерката към Италия с есперо, корейска кола. Имаше добра визия, но отвориш ли веднъж прозореца, повече не можеш да го затвориш. С часове пътувахме по магистралите с отворен прозорец. Накрая един италианец се смили и ме научи как да го регулирам с метална кука.
Попадали сме в различни ситуации заради моите похождения. Мери никога не ми зададе въпроса: „Ще ме оставиш ли?”. Не съм си го и помислял. Дай боже тя да е усещала, че е номер едно в живота ми.
Сега разбирам колко е била деликатна. Никога не изтъкваше: „Аз съм жената на Стефан Данаилов”. Нито веднъж не си позволи да спекулира с името ми. Даже съм й казвал: „Защо не си споменала, щяха да те обслужат по-добре…”.
*
Отгледах Росен като свой син. През 1964 г., когато се запознах с майка му, той беше съвсем мъничък. Спомням си първата ни среща в моя дом. В ъгъла беше опрян навит килим, чеиз от майка ми. Говорехме си с Мерка, Росенчо стоеше близо до килима и в един момент рулото започна да пада. Метнах се, едва го задържах, щеше да смачка детето.
От самото начало Росен знаеше кой съм, през лятото прекарваше месеци наред с нас. От тогава и до ден-днешен винаги сме заедно по празниците, на Бъдни вечер и на Великден. Разбираме се.
Като дете той изпитваше ужас от морето, беше и много злояд. С Мери се бяхме разбрали аз да го водя сутрин на плажа, а тя следобед. Бях му хванал цаката с храненето. В Созопол, преди Харманите, имаше едно заведение с градинка. Сядахме да ядем, а аз му предлагах да пийне малко биричка и след това да хапне. Слушаше ме, беше му забавно, а следобед спеше непробудно. Всички се чудеха, най-вече майка му, как го правя. Възхищаваха ми се, докато един приятел не ме изпорти.
Като порасна, Росен въртеше луди купони у нас. Имаше ключове от къщи и докато с майка му бяхме на море, събираше тайфата у дома. Веднъж, като се прибрахме с Мери, аз дръпнах завесата и видях забравено шише водка. Казах му — тук купон се е вихрил, а той се учуди откъде съм разбрал. Аз редовно проверявах матраците под чаршафите, дали е водил мадама.
Росенчо мина през всички стърги на детството. Не сме имали конфликти. Навсякъде го водехме с нас, но той никога не ми каза „татко”. От малък и до ден днешен ме нарича Бос.
През 1992 г. преживяхме най-трагичния момент в живота ни, когато Росен се разболя. За часове стана като гумен човек. От Коледа до Великден беше на ръба между живота и смъртта.