Не знам каква беше тази рядка болест, това чудо, което ни сполетя… Той беше в съзнание, но не знаеше къде е. Не можеше да говори, ръцете му станаха като хриле. Лежеше в болницата, после се върна вкъщи.
С Мери се отчаяхме, не бяхме на себе си. Тогава Светлин Русев ни помогна да стигнем до Ванга. През декември отидохме при нея. Спомням си как слязохме от колата, как чакахме. Около нас имаше много хора, но беше тихо. Не мога да опиша каква тишина цареше. Като в храм.
По едно време спря волга и от нея се подаде баба Ванга. С появата й изведнъж повя вятър и разклати всичко наоколо. Тя подвикна нещо, изкоментира времето и вятърът утихна.
Ванга влезе в стаичката си. Казаха ни, че иска да си почине.
Много интересна жена беше, невероятни неща говореше. Каза ми: „Еййй, пазете го тоя човек, бе, какво правите с него!”. Тя имаше предвид Сашо Лилов. Точно тогава всеки ден му правеха преврати в партията. Много ме изненада. Откъде знаеше, че аз съм близък с него? Впечатлих се.
Тя викаше мъртви и така й се яви братът на жена ми Георги. „Какво хубаво момче, как си е ударило главичката…” Георги загина при катастрофа с мотор. Ударът беше в главата. Ванга продължи: „Еййййй, пуууу, тая Франция…” А мечтата му беше да отиде в Париж — сънуваше го, откакто завърши география в Университета.
След това й се яви дядото на Росен, бащата на Вили Цанков. По едно време Мери не се сдържа: „Кажи ми, ще оживее ли детето ми?”. Ванга й кресна: „Стига ма, стига ма…”. Когато разбра, че не сме го кръстили, на салата ни направи: „Как бе, нали трябва Христос да го пази, бе? Как ще го пази, като не сте го кръстили?!”
Мери беше религиозна. Бяха й подарили една старинна руска икона и тя спеше под нея, докато Росен не се оправи.
Малко преди Великден, когато не се правят кръщенета, минахме през ритуала. Помолихме да ни разрешат от църквата и аз доведох един поп вкъщи, да благослови Росенчо. Станах му кръстник.
От онази Коледа до Великден Мери ходеше с една и съща вълнена пола и връхна дреха. Няма да я забравя… Живееше, сякаш работеше в Спешна помощ, готова всеки миг да скочи и да тръгне към болницата.
Помагах й в битката за спасяването на Росен. В болниците нямаше нищо, но аз успявах да намеря тръби за дишане и лекарства. Бог ми помагаше. Росен смени пет антибиотика, които още не се внасяха в България.
Организмът му беше застрашен и можеше всеки момент да рухне. Месеци изкара на изкуствено дишане. В болницата отпразнува 30-ия си рожден ден. Занесохме му торта, а той дори нямаше представа къде е. Горкият! Мери и Росен си говореха по много странен начин. Тя му пишеше буквата, за да я свърже с някоя дума, а той с очи даваше знак дали е така.
Бяхме като попарени, много неочаквано ни сполетя тази беда. Чувствахме се безпомощни пред съдбата. Смирени. Всяка сутрин стоях до пустия телефон. Казах на Мери, че аз ще вдигам слушалката.
След години на същия телефон ми съобщиха, че Мери е починала. Моето момиче, моята любов!
Постепенно Росен си възвръщаше съзнанието. Нямаше много спомени. След време го питах: „Росене, какви сънища сънуваше накрая?”. „Абе, Бос, сънувах как влача каси с пирони. Мъкна ги през една река, а ти нареждаш: „Айде бе, Джони (аз пък Джони му викам), давай бе, Джонка, давай, моето момче! Качи ги, качи ги, качи ги…”.
Болестта промени характера на Росен. Преди нея беше много слънчев човек. Сега е по-затворен, умислен. Но здрав! Той винаги се е отнасял с уважение и с обич към мен.
*
Радвам се, че въпреки болестта Росен стана баща на две прекрасни деца. Близнаците се появиха неочаквано след заболяването. Шегувах се, че дойдоха от тоновете антибиотици, които му вляха.
Много съм щастлив с внуците. Те са ми голяма опора. Вчера внучката, Айчето, се обади по телефона: „Дядо, да ти помогнем нещо?”. „Не бе, деца — викам, — ако има нещо, аз ще звънна…”
С тях съм свързан много здраво. На единия си дядо те казваха „дядо Вили”, на другия — „дядо Иван”, а аз си останах само „дядо”. Значи цената ми е най-висока!
Преди години, когато бяхме с децата на почивка в базата на Министерския съвет на морето, внукът Виктор остана с мен. Следобед играех карти с едни другари. Вики не го сдържаше — ставаше, ходеше насам-натам, връщаше се… Скучно му беше и все се въртеше около мен: „Дядо, дядо…!”. Един от карето се обърна: „Абе какъв ти дядо, мадамите луди по него, а ти ще му викаш дядо!”
Като се прибирахме, детето попита: „Дядо, ако трябва, няма да ти викам така?”. Възприел думите сериозно. „Казвай си ми дядо”, отговорих.