„Нещо случило ли се е?”
„Не, нищо особено.”
Мери ме разбираше. Не ми досаждаше, но тя си знаеше какво й е струвало да се примири със самотата. Живееше за мен, чрез мен.
*
След промените направих добри роли в Театър „София” и в Театър 199. Все още получавам интересни покани да участвам в спектакли — например в Сатиричния театър. Отказвам, защото репетиционният период е шейсет дни. Нямам толкова време, нито сили да се върна на сцената. Но си мисля за пиеса за камерна сцена…
Продължих да играя и като министър, защото осъзнавах, че присъствието ми в политиката е временно. Никога не съм възнамерявал да напусна актьорската професия. Няма нищо по-прекрасно от излизането на сцената.
Аплодираха ме като артиста Стефан Данаилов, а не като министър Стефан Данаилов. Благодарен съм, че хората могат да отделят едното от другото.
V ВЛАСТТА КАТО ИЗКУШЕНИЕ
1
Властта флиртуваше с мен и преди, и след 10 ноември 1989-а. Особено в началото на филмовата ми кариера. Припознаваше ме като „свой”, въпреки че си бях хулиган.
*
В началото на 70-те години бях вече известен артист, но с Мери още живеехме в малкото жилище в кв. „Изток”. Търсех по-голям апартамент, защото по едно време прибрахме и баща ми при нас, Росен също ни гостуваше често. Старият дом стана тесен за всички ни.
Един ден режисьорът Въло Радев ми съобщи, че е говорил за мен със секретарката на Тодор Живков. Тя ми била фенка, да й се обадя. Звъннах й около Нова година за среща с Първия. Тя обеща да съдейства.
С Мери посрещнахме празниците извън София, а когато се прибрахме у дома на 2 януари, ме потърсиха по телефона от кабинета на другаря Живков. Ошашавих се!
На другия ден се запътих към важната среща — изтупан, с прическа. От притеснение обърках входа и тръгнах да влизам в ЦК откъм страната на БНБ. Когато стигнах до кабинета на Първия, влязох и го видях да седи зад огромно бюро. От стрес, вместо да кажа: „Честита Нова година, другарю Живков!”, се изцепих: „Честита Нова година, другарю Тодоре!”.
Настъпи неловко мълчание.
После Живков се засмя и ме покани да седнем край малката масичка пред бюрото. Понечих да си разкопчая сакото и едва тогава забелязах, че копчетата ми са закопчани накриво — от нерви, от какво друго…
Живков директно ме попита какво искам. Обясних му за жилището. Той натисна някакво копче и повика другаря Тинко Воденичаров, един от най-доверените му съветници в онези години.
„Гледай, майор Деянов е тука! Я да се намери едно жилище за него и семейството му”, нареди Живков. Пихме кафе и си тръгнах.
Не помня колко време съм прекарал в кабинета му. За мен тази среща мина като миг. Никога не съм се притеснявал толкова. На излизане се погледнах в огледало и видях, че от напрежение са ми избили пъпки на лицето.
Живков се държа добронамерено и свойски, бързо реши проблема. Получих апартамент в блока, в който живея и до днес. С Мери станахме съседи на Въло Радев, Доротея Тончева и Стефан Цанев.
*
Много награди получих. Някои хора сега биха ги нарекли „социалистически”, но за мен те бяха заслужено признание за труда ми. В работата се раздавах без задни мисли, без да участвам в нечии игри. Посветих се на актьорската професия и не си правех сметки какви облаги може да ми донесат ролите. Играх хулигани, исторически герои, съвременници, партизани и във всички тези образи вложих нещо от себе си.
Спомням си деня, в който ми връчиха Димитровската награда. Това беше знак за голямо признание наред със званията „Заслужил” и „Народен” артист. Даваха по една червена кутия, в нея беше написано нещо, слагаха и значка. В друга стая изплащаха парите от премията.
Мери ме попита: „Ламбе, каква е програмата?”. Обясних й, че първо ще пием кафе в хотел „София”, а след това ще има вечеря с колектива. Тя ме познаваше добре и подозираше, че празнуването на наградата няма да завърши безпроблемно. Директно ми нареди: „Когато вземеш парите, остави си от тях да имаш у себе си, а останалите прати по Сашо Бръзицов, да ги приберем у дома”. Съгласих се: „Добре, Мерка!”.
Сашо пристигна в кафенето, предадох му парите, оставих някой лев за себе си и се разделихме. Бяха ни раздали чисто новички петаци, нямаше време за губене. Отидохме в ресторанта, носеха първо, второ, трето… Приключихме в бар „Астория”, тогава се намираше на бул. „Руски”. Доста алкохол бях употребил, чувствах се развеселен, докаран с костюмарата, вратовръзката разпищолена…