Никога не съм се двоумил дали да го правя или не — винаги съм се водел от принципа, че ако успея да вкарам с мен в парламента още свестни хора, помагам на партията си. Когато превърнеш това в кауза, ставаш много по-мотивиран, по-навит.
Не мога да изляза на сцената като актьор, ако не вярвам на героя си. Същото е и в политиката. Как ще се покажеш пред народа, ако не си убеден?
Затова и застанах зад кандидатурата на Румен Радев за президент. Аз бях сред първите, които го подкрепиха. През цялото време работих за името му, превърнах го и в моя кауза, а не само в партийна. Днес така вярвам и в Корнелия1.
1 Корнелия Нинова - лидер на БСП към датата на публикуването на книгата. - Бел. ред.
*
През 2001 г. се случи нещо важно, което ме накара отново да се активизирам политически. Наближаваха избори. Георги Първанов ме покани на неформална среща в едно заведение, за да ми обясни ситуацията в партията. Попита готов ли съм да поема Министерството на културата, ако спечелим изборите. Отговорих му: „Ние нека първо да спечелим и тогава ще говорим!”.
Народът беше полудял около идването на Царя, очакваше да се случи нещо ново и грандиозно. Срещу правителството на Иван Костов се трупаше недоволство и хората виждаха надеждата в лицето на Симеон Сакскобургготски.
След тази среща с Първанов мина известно време, преди да чуя по радиото: „Тракийската организация на град Варна предлага Стефан Данаилов за депутат от гражданската квота на БСП”. Щях да падна!
Тъкмо бях влязъл в някакъв магазин да купя електрически крушки. Излязох, мобилният ми започна да звъни неистово. Журналистите ме бомбардираха с въпроси, а аз им отговарях: „Вярвате ли, че от вас разбирам?!”.
Положих усилия, за да намеря баланса в политиката. Щастлив съм, че се опазих от бъркотии. Не създавам интриги, не ме включват в лагери. Използват ме, но с мое съгласие. То и в киното разчитаха на популярността ми, за да привлекат публика за даден филм.
Преди избори по времето на Тодор Живков ми даваха листче, от което четях навсякъде. Агитация… Адска скука! Усещах как отегчавам хората. Срам ме е, когато си помисля за онези времена.
*
Благодарен съм на хората, които ме издигнаха за народен представител. Те бяха далеч от партийните интриги и депутатските рулетки. Предложението дойде от реални избиратели, а не от партийни брокери.
През 2001 г. активно ме навиваха да се кандидатирам и за президент. С Георги Първанов постоянно водехме разговори на тази тема. Повтарях му, че не съм готов. Тогава бях по-млад, по-енергичен, но нямах желание.
Когато излязох да говоря на събора на Бузлуджа, народът започна да вика: „Президент! Президент!”. Вечерта казах на другарите ми: „Не, не бързайте”. Тогава Първанов пое риска да се кандидатира за президент, което му прави чест. Аз не се изкуших, знаех си мястото.
*
Когато станах министър, гледах да се доверявам на кадърни хора, а не да се обграждам с предани служители. Много внимавах някой да не ме вкара в икономическа каша. За щастие в моя ресор беше трудно да се завърти далавера. Кой се вълнува от култура?
Всичко се разпадаше. Осъзнавах, че отговорността е много голяма. Тогава развих диабет и други заболявания. Напрежението беше смазващо, защото за разлика от другите министри аз имах какво да губя — доверието на хората. Публиката, която ме познаваше и ме аплодираше като актьор.
Нямаше как да ми е все едно. Музикалният театър беше пред затваряне. Ремонтът на Операта бе наложителен, там изхарчихме дванайсет милиона лева. Възстановихме частично културната инфраструктура — Театър 199, Сатиричния театър „Алеко Константинов”, Благоевградския театър, Пловдивския… Бяха необходими други условия, за да може да се мисли за реформа.
Веднъж Иван Костов ми каза: „Ти беше добър министър, но не направи реформа в театъра”. За съжаление беше прав. Измислих я, исках да я проверя още веднъж. Надявах се, че ще имаме втори мандат и тогава… Никой от нас не очакваше, че кабинетът на Сергей Станишев ще се провали през 2009 г. Останах си с неслучилата се театрална реформа.
Има една фраза, в която много вярвам: „Аз съм приятел за дълъг път”. Оставам близък и с онези, които вече не са на власт.
*
Георги Първанов пръв ми каза, че трябва да променя езика на изказванията си. Моят изказ е гаменски, доста фриволен, а не партийно скован. За мен това е скучната част в политиката — да се говорят празни приказки. Клишетата са ужасни, полудявам от тях! Но човек се учи…