Помня една моя голяма политическа грешка. Бях млад министър, още неопитен и получих урок при приемането на бюджета за култура в Народното събрание. Не присъствах на обсъждането в комисията, защото имах снимки в Италия. А депутатът от движение „Гергьовден” Любен Дилов-син, който ме захапваше винаги, когато търсеше политически дивиденти от трибуната, не пропусна да го отбележи: „Ето какво е отношението ви (на БСП — бел. ред.) към културата, щом ресорния министър го няма да си защити бюджета!”.
Сега съзнавам, че отсъствието ми беше нелепо. Отидох на снимки, защото не смятах, че това ще има такъв политически отзвук. Нямаше значение, че си знаех бюджета, че Комисията по култура с нищо нямаше да го промени. Трябваше да бъда там.
*
Една от големите ми битки беше за запазването на Киноцентъра в Бояна. Ако зависеше от мен, никога нямаше да позволя тази приватизация. Беше продаден сутринта преди правителството на Сергей Станишев да влезе в Министерския съвет. Мен и другите министри ни представиха като екип следобед на същия ден в парламента.
Не съм имал никакви правомощия, когато е станала сделката с Киноцентъра, но въпреки това от партия „Атака” и от други страни идваха нападки срещу мен, сякаш аз съм го продал.
Говорих с Румен Овчаров1, исках да се обади на шефа на Агенцията за приватизация и да му каже да избяга или да се направи на болен, за да не подписва договора, защото това е безобразие. Румен се обади, но нищо не се промени.
1 Румен Овчаров е министър на икономиката и енергетиката в правителството на Сергей Станишев. - Бел. ред.
След това в продължение на година и половина се опитвах да преработя договора с юристи, за да може българското кино все пак да има някаква гаранция за развитие.
Още не мога да преглътна и друго безобразие — продажбата на държавните киносалони при правителството на Иван Костов. Поне „Димитър Благоев” да бяха пощадили, там ставаха всички премиери на български филми. И моите също. Мъка ми е — някогашното кино стои запуснато и празно на пъпа на София. Как можахме да допуснем такова нещо?
*
Днес сериозно се замислям дали да не се откажа окончателно от политиката. За мен това е последната битка, в която участвам пряко. Време е да се съобразя с физиологията и да не издевателствам над себе си.
Това не означава, че няма да живея с развитието на всяка идея в лявото пространство.
Днес подкрепям Корнелия Нинова. Вярвам й. Нейният хъс за победа над нашите опоненти има истински притегателен заряд. Не бих се лишил от радостта да й помагам от сърце в нейната трудна мисия.
Но в политиката, както и в театъра, има различни роли — главни и второстепенни. Главните роли в този живот вече съм ги изиграл.
VI СТУДЕНТИТЕ КАТО ВДЪХНОВЕНИЕ
1
След като се разболях, първоначално мислех да се оттегля от преподаването. Убеждаваха ме да не го правя, но аз се притеснявах, че нямам вече онази енергия. Добре че все пак склоних да взема клас. Сега съм щастлив. Тези деца са моят стимул - да стана, да се избръсна, да отида да се видя с тях и да работим. Те са моят живот.
Първото, което искам от учениците ми, е да правят всичко с любов, с известна доза артистична амбиция. В нашата професия трябва непрекъснато да се доказваш, да се бориш за място на сцената.
Днешните студенти имат известен шанс да попаднат по-бързо в добра трупа, защото няма задължително разпределение, както беше по мое време. Колкото и да се свиват съставите, театралните сцени ще продължат да съществуват благодарение на актьорите. Талантливото момче или момиче не може да не бъде забелязано. Проблемът е, че сега младите артисти много по-трудно добиват популярност, защото липсват българско кино и достатъчно продукции в телевизията.
Има и друга разлика — днес актьорската професия не е толкова престижна, както когато аз започвах. Спомням си, че като партиен секретар на Народния театър юрках колегите да правим големи турнета, за да могат хората да гледат спектаклите ни. Пътувахме из страната с две постановки и с по три-четири автобуса. Посрещаха ни областни управители и кметове, деца и възрастни ни чакаха с цветя. Радваха ни се, ухажваха ни. Сядахме на богати трапези, оркестрите свиреха… Имахме самочувствието, че вършим добра работа. А сега тръгваш на турне и пътуваш, сякаш с нещо си виновен…
Днес народът има твърде много дертове, за да може да се радва на успеха на някой друг, било той и добър артист. Трудно е да мотивираш студентите да работят, да повярват, че да си артист е призвание и мисия, независимо от обстоятелствата. И че успехът е следствие, а не цел.