А когато започнах да се упражнявам с флигорната, съучениците ме изиграха: казаха ми, че понеже инструментът бил нов, трябвало да го напълня с боза, за да свири по-меко. Застанах над мивката, започнах да наливам и по едно време видях как течността отива по черния ми панталон. Бърсах, бърсах, но лекетата си останаха.
Майка ми полудя, като се прибра и видя петната: „Какво правиш бе, човек?”. Беше решила, че съм се заигравал нещо с онзи орган. Казах й, че е боза, но тя не повярва: „Каква боза бе?!”.
Голям конфуз се получи.
*
Започнах да гледам театър по-късно. Когато сестра ми стана актриса, ходех „по протокол” на всичките й премиери. На нейните и на Иван Кондов. Те бяха забележително семейство. Живееха с нас и няма да забравя какви интересни личности минаваха през дома ни — Серафим Северняк. Иван Радоев…
Актьорите се събираха в кухнята, защото мама не ги пускаше много-много в хола. Имаше си причина. Някакъв известен журналист дойде на вечеря у нас, поканен от сестра ми и от Иван. Майка ми беше донесла от Полша красив кристален сервиз „Хуберт”, с гравирани елени. И оня да вземе да съсипе всичките ръчно изработени чаши със сюжетни ловни сцени по тях като ги нахапа.
Страшна драма настъпи у дома…
В десети клас, покрай Иван Кондов и сестра ми, взех да се интересувам от театър. Вече можех да разпознавам кой е добър актьор и кой не е, впечатлявах се от играта.
Кондов беше изключителен артист. Няма да забравя как в „Сълза и смях” игра в едно представление по разкази на Чехов. Изпълняваше монолог за вредата от тютюна. До мен седеше Манол Манолов — Симолията, голям български футболист, централен защитник на ЦСКА и на националния отбор. Беше страшен мъжага. Видях го как плаче този човек… Един трагичен момент, който Симолията направи още по-трагичен.
Уникален актьор беше Иван Кондов! Но и чудак. Много се обичахме и до последно бяхме близки. Той беше свидетел на всичките ми щуротии и драми.
Помня как една вечер бате Ваньо се върна вкъщи и каза: „Роси, виж какво е написал Иван Радоев — „Баладична поема”!”. Все се опитвах да я науча наизуст:
„Старият кораб/ който толкоз години/ служеше вярно/ и в бури, и в тихи пристанища/ старият кораб/ със синьото знаме/ — небето над него…/ старият кораб… /който сваляше обич за гладните…” И така нататък.
Използвах части от поемата, когато забивах някое гадже. Девойката много се впечатляваше, а аз допълвах: „Искаш ли да създадем една наша, малка лодка на любовта?”, и ала-бала… Това беше периодът между единайсти клас и влизането ми в Академията.
На пореден купон по време на казармен отпуск срещнах страхотно гадже. Върховна! Танцьорка в ансамбъл, с чудно тяло. При всеки отпуск гледах да я поканя. Добре, ама тя имаше закачка с мой приятел. Една от вечерите, някъде към единайсет часа стана така, че на купона се озовахме един до друг. Аз извадих от „торбичката” стария лаф и почнах да каканижа поетични слова. Погледнах я, а тя се усмихна: „Ламбо, извинявай, но това вече съм го чувала”. Потънах в земята!
Бях забравил как малко преди да влезем в казармата, моят приятел ме беше попитал: „Абе, Ламбе, кажи как ги сваляш тези момичета?”. Казах му: „Копеле, отвори, прочети и научи тази поема!”. Оказа се амбициозно момче. Научил поемата на Иван Радоев и така свалил „моята” мацка. Егати удара! Много тежко го преживях.
Ако една жена има акъл, може да те провокира всеки три минути. Всеки миг!
*
Тежка драма преживях, когато голямата ми гимназиална любов Катя замина за Венецуела при родителите си с помощта на Червения кръст. Бяхме минали единайсети клас. Тогава тя вече имаше друга връзка, но от осми до десети клас бяхме неразделни. Мама събра информация за нея и като разбра, че е пълна отличничка, ми каза: „Много хубаво, с нея ще си поправиш бележките”. Само че аз развалих нейните.
Катето! Спомням си какво почувствах, когато отидох с приятелите да я изпратя на гарата. Гледах един човек, когото никога повече нямаше да видя. Разстроих се. Тичах след влака и пеех Ciao, ciao, bambina на Доменико Модуньо. Виках с цяло гърло: „Чао, чао, Катерина”, а бяхме скъсали преди година…
Много ми беше мъчно. Наистина никога повече не я видях. Прибрах се вкъщи съсипан. Видя ме бате Ваньо в кухнята, поседяхме мълчаливо и накрая той ме попита: „Стьопа, какво има?”. Аз му отговорих натъжен: „Бате Ваньо, Катето замина”. Той я познаваше. „Такъв е животът”, отвърна Кондов и дълго ми обяснява за връзките, за разделите. Никой преди това не беше разговарял с мен така. За първи път споделях нещо толкова лично и усещах, че ме разбират и ме подкрепят. Накрая Кондов ми пожела: „Дано в живота ти да няма повече такива случки! Дано!”.