Но когато отидох в казармата, това се случи отново. Мама си отиде неочаквано.
Върнаха ме в Ботевград като младши сержант. Беше зима, голям студ. Температурите — минус трийсет и пет градуса. Бях шеф на караула, на всеки половин час правех развод на войниците. В стаята влезе един от старшините: „Младши сержант Данаилов, елате, ако обичате!”. Излязох. Той се обърна към мен: „На колко години беше майка ти?”.
Краката ми се подкосиха. Разбрах какво е станало.
Обадих се вкъщи, татко помоли да изчакам: „Ще изпратя кола да те докара”. Не издържах. Реших да се прибера пеша. Излязох от Ботевград, поех към планината и чак тогава си казах: „Къде си тръгнал, то там и вълци има…”.
6
Жалко, че мама не успя да ме гледа на сцената и в киното. Затова пък баща ми стана щастлив свидетел на успехите ми. Особено след като изиграх майор Деянов в сериала „На всеки километър”. Сценаристката Свобода Бъчварова ме нарече „българския Робин Худ”.
Мама си отиде много млада — на петдесет и две години. Голяма сладурана беше. Помня последната ни среща — бях в отпуск от казармата и бързах, за да ходя по гаджета. Вече се бях изкъпал, турил си бях модерни дрехи, а тя лежеше. Била в болница, после я пуснали. Знаех, че не е добре, но за мен това си беше нормално. Откакто влезе в критическата възраст, все нещо не беше наред. Не знаех какво става с нея. Лежеше си, усмихваше се и по едно време каза: „Попей ми малко бе!”. А аз я срязах: „И какво да ти пея… тра-ла-ла-ла…”.
Мама и татко се залюбили в Угърчин — и двамата участвали в театралната самодейност. Татко дори режисирал „Коварство и любов”, играел самия Милер, а майка ми била Луиза. Когато участвах в спектакъла по тази пиеса във Военния театър, една вечер реших да го поканя да гледа. След финала той ме чакаше пред служебния вход на театъра и ми каза: „Знаеш ли, Стьопа, след толкова години отново видях в салона момичето, което играеше госпожа Милер в Угърчин. Какво нещо е съдбата…”.
Това беше последният спектакъл, в който татко ме гледа.
*
В казармата преживях две световни кризи — Берлинската и Карибската. Най-напред бях в Ботевград, обучаваха ме за радист. Като новобранци тупахме сламеници. Един ден ми наредиха: „Обличай се и взимай раницата!”.
Тръгнахме за Самоков, но се отбихме в София. Дванайсет души под строй минахме по бул. „Евлоги Георгиев”, на двеста метра от дома ми. Беше ми тежко и тъжно. Помолих старши сержанта да ми разреши да се отбия вкъщи, за да кажа, че ме местят. Не ми позволи. Не бях глезльо, но наистина се почувствах зле. За пръв път разбрах какво е да си „заек” в казармата.
Пристигнахме в Самоков — наричахме го Камерун. Събраха ни три набора накуп. Ужас! Но аз бързо се адаптирах. По-старите войници ме харесваха, защото знаех стъпките на рокендрола. Бях голям танцьор и те ме пазеха.
В един момент ми хрумна да стана моряк. Защо ли? Конте съм и ми харесваше униформата. Бяха призовали едно момче от Военноморския флот в нашето поделение, Камерунското. Той се беше барнал с клош панталон, риза… Леле! Много се впечатлих и писах на баща ми с молба да ме премести в морска казарма.
Той дойде на едно свиждане и ми каза: „Виж какво, моето момче, аз ще те преместя, но ти ще трябва да служиш три години.”. “Аа, три ли?”. „Три бе, три” — повтори той. И така много бързо ми мина желанието да ставам моряк, въпреки че обичам морето и до ден днешен.
Като войник много харесвах актрисата Наталия Фатеева.1 Казвах си: „Страшна е!”. След години, когато снимах в Москва „Първият куриер”, тя вече беше омъжена за един от космонавтите. Държеше се като първа дама. Разказах на директора на продукцията, че съм си падал по тази мацка. Оказа се, че тя живее срещу него, и той я покани, за да ни запознае. Наталия се появи с коса, навита на ролки.
1 Наталия Фатеева (1934) - съветска и руска актриса. - Бел. ред.
Боже мой! Оттогава знам, че е по-добре око да види, ръка да пипне. Лъскавата страна понякога е много измамна.
В казармата ме направиха отговорник за новобранците. Те имаха четиресет дни за военна подготовка преди клетвата. Голяма гад бях, правех какви ли не щуротии.
Един ден, понеже не можах да изляза в отпуск, чаках да дойде време да ги събудя от следобедна дрямка. Хрумна ми да ги стресна и издадох дивашка команда: „Враговете ни нападнаха, а вие спите! Това не можем да го позволим! Едно, две, три по три, на десет да сте долу! Едно, две, три по три девет и едно — десет!”.