Горките новобранци се спуснаха долу, нахлузили обувките без да ги завържат, а ние с моя набор се бяхме разпасали. По едно време съзрях кокошка, която се разхождаше навън и заповядох: „Строй се по кокошката!”.
При тази команда първият войник трябваше да се закове до птицата, а другите да се наредят по него. Тя обаче не спираше. Истинско зрелище! Група юнаци гонят една кокошка, за да се равнят по нея…
В това време дойде шефът на щаба. Като видя тази картина и стана страшно. „Как може?! Какво е това?!”. На друтия ден искаха да ме разжалват. Добре че в казармата винаги бях пръв на таблото. Отървах кожата, но ме махнаха от новобранците. Пратиха ме да отговарям за една радиостанция.
7
Прибрах се от казармата, за да се простя с мама. За пръв път си дадох сметка какво е тя за мен. Баща ми беше по-стар от нея с шест години. Вървях и се чудех: „Добре, а сега? Той е по-болнав, има високо кръвно, разни сериозни болежки… Трябва да предприема нещо”. Замислих се за бъдещето си.
Дотогава в главата ми нямаше никакви идеи за това какъв искам да стана, с какво ще се занимавам, а бях вече втора година войник. Предстояха ми решения за важните неща в живота.
Историята ми вървеше, помислих си — ще взема да кандидатствам история в университета. Исках да стана сериозен човек. Споделих с татко, а той ме посъветва: „Добре, моето момче, ако искаш, пробвай и право”. Професията на юриста беше толкова непопулярна в онези години, че всеки можеше да влезе право. Трябваше само да изкарам три на изпита и да се запиша в университета.
Може би щях да стана посредствен адвокат или някакъв съдия… Или учител по история? Много е важно да си уцелиш професията. Понякога родителите объркват живота на децата си.
*
Съдбата си знае работата. Един ден, както си седяхме с бате Ваньо в кухнята, той ме попита: „Стьопа, какво става?”. „Ходя на уроци, бе, братче, ето следобед отивам на урок по български”, отговорих. „Какво ще учиш?” Зачудих се какво да отговоря. „Може би история, право? Нещо такова иска баща ми…”. „А бе, Стьопа, какво право, каква история бе, кандидатствай в Театралната академия! Имаш качества, моето момче”, убеди ме Иван Кондов. Той ме беше наблюдавал години наред, знаеше щуротиите ми. Усетил бе, че имам интерес към тази работа, защото споделях с него впечатления от играта му в театъра и в киното.
Край! Реших да кандидатствам във ВИТИЗ. Междувременно Рангел Вълчанов ме покани да се снимам във филма „Инспекторът и нощта”. Преди това вече имах едно разочарование в киното. В единайсети клас пак Рангел ме извика на пробни снимки за продукцията „Слънцето и сянката”. Близо месец ходех там, до финала стигнахме трима души, а накрая останахме само двама — Георги Наумов —Чарли, с когото играхме в „Следите остават”, и аз.
Вълчанов избра Чарли, а от това зависеше дали ще вляза в казармата или не. Стана ми доста чоглаво, чудех се защо. Гошко не се придържаше към текста — партнирахме си с полска актриса по бански костюм. Диалог не можеше да се води. Аз кълвях думите, бях стресиран, стараех се, а той се бъзикаше. Не беше много справедливо, но това е част от професията.
Когато същият режисьор ме покани за филма „Инспекторът и нощта”, реших да го питам: „Рангеле, ти що ме отряза тогава?” Той ми отговори: „Как да те взема, от очите ти течеше сперма.” Май много хищно съм зяпал полякинята. А това не се връзваше с концепцията на филма. Защо ли не ми каза да гледам по-наивно? Мъжага съм, личеше ми от ранни години и се оказа, че затова съм отпаднал.
Започнах да снимам „Инспекторът и нощта”, за втори път ми разрешиха да пусна дълга коса, този път в казармата. Придобих увереност. Бях сигурен, че ще вляза в Театралната академия, макар че се страхувах как ще се представя на изпитите.
Кондов ми намери материали за изпита. Нещо научих, нещо не. Сестра ми ме заведе при проф. Боян Дановски, за да ме чуе. Тогава класове вземаха той и професор Стефан Сърчаджиев. Дановски ме одобри, но попаднах в класа на Сърчаджиев - той ме харесал повече.
Вече бях приет във ВИТИЗ, когато колега ми разказа какво си е помислил, като ме видял на кандидатстудентските изпити: „Егати красивото копеле, гледай какво самочувствие има! Снимал филм, голяма работа!”. Преди третия кръг съм отишъл при него, за да го помоля да си запаля цигара. Тогава забелязал как ми трепери ръката и се успокоил, че и мен ме е шубе.
На изпитите бързо тръгнала мълвата, че Иван Кондов ми е зет. Една моя съученичка, която беше в Академията, първа ми съобщи добрата вест: „Ламбе, влизаш пети, пети!”. За пръв път чух, че има ред на влизане. Пети, голяма работа… Така попаднах в Академията.