Выбрать главу

По мое време на изпитите първо се минаваше на голяма сцена, а след това се качвахме горе в малките зали. В началото проф. Сърчаджиев ми каза да изпълня монолога си — откъс от „Куфар с етикети”. Не бях научил добре текста. Чудех се какво да правя на сцената. Мятах се с един куфар, хвърлях се, егати ужаса, и си мислех: „Край, отидох!”. Но комисията ме хареса и ме пусна в горните кръгове.

*

Етюдите са трудни, затова не ги давам на приемните изпити. Избирам други задачи, иначе става сложно. А тогава, на моя изпит, Георги Георгиев1, Бог да го прости, ми подхвърли идея: „Пристигай отнякъде!”. И аз реших да пристигна с кораб от Одеса, защото така щеше да има преживяване. Само че никой нямаше да ме чака. Изиграх как слизам на пристанището, оглеждам се дали гаджето ще ме посрещне, а нея я няма. Изругах: „Да ти еба майката”. Обърнах се и се прибрах.

1 Става дума за актьора Георги Г. Георгиев (1939-2008). - Бел. ред.

Това ми беше етюдът. Заковах псувнята направо пред журито!

Другият материал, който бате Ваньо ми намери, беше разказ. Много хубав, за двама влюбени — започва да вали дъжд, те се подслоняват във входа на някаква кооперация, а един човек се появява и ги кани вътре. Не му отказват и там започва диалогът. Много тъжна сцена, но преамбюлът беше твърде дълъг. Усещах, че го правя добре. Много се вълнувах от този текст! Бате Ваньо също го хареса, обаче трябваше да съкратим началото, а на мен не ми се искаше.

До последно настоявах да не се съкращава! На финала на третия кръг помолих комисията: „Професоре, нека да си кажа прозата…”. Сега знам какво е да слушаш дълъг текст, след като пред очите ти са минали толкова кандидати. Вече разбирам какво са изживели моите педагози, докато са ме гледали. Но тогава бях много въодушевен. И тъкмо стигнах до момента, в който щях да ги шашна, професорът ме прекъсна: „Благодаря! Стига толкова. Хубаво, моето момче”.

8

Като студент разполагах с парички. Бачках надомно с мои състуденти от Академията. Събирахме се у нас и пилехме някакви пластмасови отливки. Не се преработвах много, защото бях добър организатор. Печелех и като манекен. Плащаха ми по 4,50 лв. на снимка, а това бяха доста пари - вечеря с виенски шницел, салата и бутилка бяло вино „Димят”.

В четвърти курс Методи Андонов съобщи, че има младежки театрален фестивал в Нант. Стефан Цанев написа пиеса специално за нас, играехме паметници, репетирахме с чаршафи. Извадихме паспорти, минахме през всякакви разправии и в един момент се оказа, че Методи е забравил да потвърди участието. Никой не ни очакваше, милицията не искаше да ни пусне. Намесиха се родителите.

Накрая двайсетина студенти все пак заминахме за Париж. Беше много смешно, защото в посолството мислеха, че сме от ВИФ, а не от ВИТИЗ.

Пътувахме с влак. Първата спирка беше Венеция. Слизайки от влака, видях будка за вестници и списания — картина, която завинаги остана у мен. Тогава разбрах, че в света има толкова много цветове…

А Париж ни посрещна с прекрасно пролетно време, с великолепно осветени витрини, широки булеварди… За пръв път бях на Запад. Чувствах се, общо взето, като Овчарчето Калитко.

*

При пристигането се наложи цял ден да седим пред посолството. Само замалко отскочихме до едно заведение. Аз си поръчах вода, а после разбрах, че чаша бира струва колкото бутилка „Перие”. Полудях от яд, защото Кирето Кавадарков1 изпи две бирета за същите пари!

1 Кирил Кавадарков (1943} - филмов и театрален актьор, носител на „Аскеер”. - Бел. ред.

За съжаление не говоря добре западен език и това ме мъчи до ден днешен. Защото, ако не знаеш чуждия език, никой не може да разбере що за човек си, няма как да те усети. С преводач не става. Особено когато започнеш да правиш контакти.

Качиха ни на едно бусче и ни закараха в квартала на комунистите. Настаниха ни в банята в някаква сграда. Всяка сряда си вземахме багажите и изчезвахме, защото беше ден за къпане.

По време на една от разходките по мостовете на Сена до мен спря симка и от нея излезе художникът Милчо Янчулев. През лятото си живееше на яхтичка на Черноморието, а зимно време — в Париж.

Попита ме: „Какво правиш тук бе, копеле? Къде спиш?”. Качих се в колата, отидохме до банята, взех си багажа и се нанесох у тях. Той живееше в мансарда на Ил дьо ла Сите, до нея се стигаше през една кръчма. Милчо ме предупреди: „Няма да ме има три дни, излизам в океана. Спи тук, за да си спокоен”.

*