Преходът от това, да те ръководи усещането за живота, към това, да те ръководи съзнателна философия, има множество форми. За напълно рационалното дете, което е рядко изключение, това е естествен, увлекателен, макар и труден процес — процесът на валидиране и, ако е нужно, коригиране в концептуални термини на онова, което то просто е усещало за природата на човешкото битие, като по този начин безсловесното чувство се превръща в ясно вербализирано познание и полага стабилна основа, интелектуални темели за целия ход на живота му. В резултат на това се получава напълно интегрирана личност, човек, чиито ум и емоции са в хармония, чието усещане за живота съответства на съзнателните му убеждения.
Философията не заменя усещането за живота на човек, което продължава да функционира като автоматически интегриран сбор от неговите ценности. Но философията определя критериите на неговите емоционални интеграции в зависимост от една изцяло определена и последователна представа за действителността (ако и доколкото една философия е рационална). Вместо да извлича подсъзнателно имплицитна метафизика от своите ценностни съждения, сега човек извлича концептуално своите ценностни съждения от една експлицитна метафизика. Чувствата му произтичат от неговите напълно убедени преценки. Води умът, а чувствата следват.
При мнозина този процес на преход така и не се осъществява: те не се опитват да интегрират своето познание, да добият някакви съзнателни убеждения, и се оставят да ги води единствено тяхното нечленоразделно усещане за живота.
При повечето хора този преход е мъчителен и не изцяло успешен процес, който води до фундаментален вътрешен конфликт — сблъсък между съзнателните убеждения на един човек и неговото потискано, неопределено (или само частично определено) усещане за живота. Много често този преход е непълен, както се случва при човек, чиито убеждения не са част от изцяло интегрирана философия, а са просто сбор от случайни, откъслечни, често противоречащи си идеи и следователно неговият ум ги възприема като неубедителни на фона на силата на подсъзнателната му метафизика. В някои случаи усещането за живота на човека е по-добро (по-близко до истината) от типа идеи, които той приема. В други случаи усещането му за живота е много по-лошо от идеите, които той заявява, че приема, но не е в състояние напълно да осъществява на практика. По ирония на съдбата в подобни случаи именно чувствата на човек се явяват своеобразни отмъстители за неговия пренебрегнат или предаден интелект.
За да живее, човекът трябва да действа; за да действа, той трябва да прави избор; за да прави избор, трябва да дефинира ценностен кодекс; за да дефинира ценностен кодекс, той трябва да знае какъв е и къде е — т.е. трябва да знае своята природа (включително и средствата си за познание) и природата на Вселената, в която действа — т.е. той се нуждае от метафизика, епистемология, етика, а това означава: философия. Той не може да избяга от тази потребност; единствената му алтернатива е дали философията, която го води, ще бъде избрана от неговия собствен ум, или ще бъде добита по случайност.
Ако умът му не му даде изчерпателна представа за битието, ще го стори неговото усещане за живота. Ако той се поддаде на векове организирани атаки срещу разума — на традиции, които предлагат порочна ирационалност или пълни безсмислици, маскирани като философия, — ако се предаде, обзет от летаргия или от объркване, отбягва фундаменталните проблеми и се занимава единствено с конкретиките на всекидневното си съществуване, усещането му за живота ще има превес: за добро или за лошо (а обикновено е за лошо) той е оставен на произвола на една подсъзнателна философия, която не познава, никога не е подлагал на проверка и изобщо не съзнава, че е възприел.
И после, когато година след година неговият страх, тревожност и несигурност се увеличават, той установява, че живее с усещане за някаква неведома, неопределима обреченост, сякаш очаквайки идването на съдния ден. Това, което той не осъзнава, е, че всеки ден от живота му е съден ден — денят, в който се плаща за бездействието, за лъжите, за противоречията, за цензуриранията, които неговото подсъзнание е записало в свитъците за усещането му за живота. А в подобен вид психологически архиви са най-черният грях.