Докато в други области на познанието хората са надраснали обичая да бъдат направлявани от мистични оракули, които биват смятани за пригодни за тази работа, понеже съветите им са напълно неразбираеми, в областта на естетиката този обичай продължава да важи с пълна сила и в днешно време става все по-грубо очевиден. Така, както първобитните диваци са приемали феномена природа като даденост, като аксиома, която не се подлага на съмнение, нито се анализира, като царство, запазено за неподлежащи на познаване демони — така днешните епистемологични диваци приемат изкуството като даденост, като аксиома, която не се подлага на съмнение, нито се анализира, като царство, запазено за един особен тип непознаваеми демони: техните емоции. Единствената разлика е в това, че праисторическите диваци са грешали поради своето неведение.
Един от най-мрачните паметници на алтруизма е културно предизвиканото себеотрицание на човека: неговата готовност да живее със себе си като с непознатото; да пренебрегва, избягва, потиска личните (несоциалните) потребности на душата си, да знае най-малко за онези неща, които имат най-голямо значение, и така да поверява своите най-съкровени ценности на безсилното подмолие на субективността, а своя живот — на безрадостната пустиня на хроничното чувство за вина.
Когнитивната немара към изкуството е съществувала и продължава да съществува именно поради функцията на изкуството като несоциално. (Това е още един пример за нехуманността на алтруизма, за неговото грубо безразличие към най-дълбоките потребности на човека — на един действителен, отделен човек. Това е пример за нехуманността на всяка теория на морала, която разглежда моралните ценности като чисто социален въпрос.) Изкуството принадлежи към една страна от реалността, която не подлежи на социализиране, която е универсална (т.е. приложима за всички хора), но не е колективна — към природата на човешкото съзнание.
Една от най-отличителните черти на едно произведение на изкуството (включително и литературата) е това, че то не служи за никаква практична, материална цел, а е цел на самото себе си; то не служи за никоя друга цел, освен възприемането му — и удоволствието от това възприемане е толкова силно, толкова дълбоко лично, че човекът го приема като самодостатъчно, самооснователно първично и често се противопоставя или негодува срещу мисълта да го анализира: за него тази мисъл представлява атака срещу собствената му идентичност, срещу неговия най-дълбинен, основен Аз.
Никоя човешка емоция не може да е безпричинна, а още по-малко пък толкова силна емоция би могла да е безпричинна, несводима и несвързана с източника на емоциите (и на ценностите): с потребностите на оцеляването на живото същество. Всъщност изкуството има цел и служи на една човешка потребност; ала тя е не материална потребност, а потребност на човешкото съзнание. Изкуството е неразривно свързано с оцеляването на човека — не с физическото оцеляване, а с онова, от което зависи неговото физическо оцеляване — със запазването и оцеляването на неговото съзнание.
Източникът на изкуството се корени във факта, че познавателната способност на човека е концептуална — т.е. човекът трупа познание и ръководи своите действия не посредством единични, отделни възприятия (перцепти), а посредством абстракции.
За да разберем характера и функцията на изкуството, трябва да разберем характера и функцията на понятията (концептите).
Понятието е мислено интегриране на две или повече единици, които биват изолирани чрез процес на абстракция и обединени от дадено определение. Като организира достъпния му перцептуален материал в понятия, а тези понятия — във все по-широки и по-широки понятия, човекът е в състояние да разбере и запази, да идентифицира и интегрира неограничено количество знания, знания, които далеч надхвърлят непосредствената конкретика на всеки даден, пряк момент.