Този мит е истинен, но не в екзистенциално, а в психологическо отношение. Безпощадният архивар е интегриращият механизъм в човешкото подсъзнание; а записаното е неговото усещане за живота.
Усещането за живота е предконцептуален еквивалент на метафизиката, емоционална, подсъзнателно интегрирана оценка на човека и на битието. То определя природата на емоционалните реакции на даден човек и същността на неговия характер.
Много преди човекът да достигне възрастта, на която може да разбере понятие като метафизика, той прави избор, формира си ценностни съждения, изпитва чувства и добива определена имплицитна представа за живота. Всеки избор и ценностно съждение предполагат някаква оценка за себе си и за света наоколо — и особено за способността на човека да борави със света. Той може да достига до съзнателни заключения, които да са истинни или лъжливи; или пък може да остане умствено пасивен и просто да реагира на събитията (т.е. просто да чувства). Но и в единия, и в другия случай неговият подсъзнателен механизъм сумира психологическите му дейности, интегрирайки неговите заключения, реакции или отказ от действия в един емоционален сбор, който създава обичаен модел и се превръща в негова автоматична реакция към околния свят. Това, което е започнало като поредица от единични, отделни заключения (или отказ те да бъдат направени) относно неговите конкретни проблеми, се превръща в обобщено усещане за битието, имплицитна метафизика с убедителната мотивационна сила на едно постоянно, основополагащо чувство — чувство, което е част от всички други негови чувства и стои в основата на всичките му преживявания. Това е усещането за живота.
Доколкото човекът е умствено активен, т.е. мотивиран от желанието да знае, да разбира, умът му работи като програматор на неговия емоционален компютър — и усещането му за живота се оформя като едно умно съответствие на една рационална философия. Доколкото един човек отказва да мисли, емоционалният му компютър бива програмиран от случайни влияния; от случайни впечатления, асоциации, подражания, посредством неасимилирани откъслеци от типични за средата клишета, посредством културна осмоза. Ако отказът или летаргията е главният метод за умствено функциониране на даден човек, резултатът е усещане за живота, в което господства страхът — душа, подобна на безформена буца глина, носеща отпечатъци от стъпки, отиващи в разни посоки. (В по-късна възраст подобен човек се оплаква, че е изгубил усещането си за идентичност; всъщност той никога не го е добивал.)
По своята природа човекът не може да се въздържи да не обобщава; той не може да живее миг за миг, без контекст, без минало или бъдеще; той не може да изключи способността си да интегрира, т.е. своята концептуална способност, и да ограничи съзнанието си до животинския перцептуален обхват. Така, както съзнанието на животното не може да се разшири по такъв начин, че да борави с абстракции, съзнанието на човека не може да се свие дотолкова, че да борави единствено с непосредствените конкретики. Неимоверно мощният интегриращ механизъм на човешкото съзнание съществува по рождение; единственият избор на човека е да го управлява, или да бъде управляван от него. Тъй като, за да се използва този механизъм с когнитивна цел, е необходим акт на свободна воля — процес на мислене, — човекът може да избегне това усилие. Но ако постъпи така, случайността поема контрола: механизмът функционира на самотек, подобно на кола без шофьор; той продължава да интегрира, но го прави на сляпо, противоречиво, наслуки — не като инструмент за добиване на познание, а като инструмент за изопачаване, заблуда и кошмарен ужас, твърдо решен да унищожи съзнанието на бездейния си процесор.
Усещането за живота се формира посредством процес на емоционално обобщаване, който може да се опише като подсъзнателно съответствие на процеса на абстрахиране, тъй като представлява метод за класифициране и интегриране. Но това е процес на емоционално абстрахиране: той се състои в класифициране на нещата в зависимост от чувствата, които предизвикват — т.е. в свързването, посредством асоциация или конотация, на всички онези неща, които притежават силата да карат индивида да изпитва същата (или подобна) емоция. Например: нов квартал, откритие, приключение, битка, победа; или пък: съседите, запаметено стихотворение, семеен излет, познато и обичайно действие, чувство на спокойствие и уют. На по-зряло равнище: героичен човек, очертаният на фона на небето силует на Ню Йорк, огряван от слънцето пейзаж, чисти цветове, възторжена музика; или пък: скромен човек, старо село, забулен в мъгла пейзаж, размътени цветове, фолклорна музика.