Това кои конкретни чувства ще бъдат извикани от нещата, изброени в тези примери, като техни съответни общи знаменатели, зависи кой набор от изброявания съответства на представата на отделния човек за самия него. За човек, който изпитва самоуважение, чувството, обединяващо предметите в първата част на тези примери, е възхищение, възторг, усещане за предизвикателство; чувството, обединяващо нещата във втората част, е неприязън или скука. За човек, лишен от самоуважение, чувството, обединяващо нещата в първата част на тези примери, е страх, вина, негодувание; чувството, обединяващо нещата във втората част, е освобождаване от страха, получаване на увереност, неизискващата никакво усилие сигурност на пасивността.
Въпреки че такива емоционални абстракции се превръщат в метафизически възглед на човека, те се коренят в индивидуалната представа за себе си и на собственото битие. Намиращият се под равнището на езика, подсъзнателен критерий за подбор, който формира неговите емоционални абстракции, е: „Това, което е важно за мен“ или: „Онзи вид вселена, която е правилна за мен, в която аз бих се чувствал у дома“. Очевидно е какви ще са огромните психологически последици в зависимост от това дали подсъзнателната метафизика на човека е в съзвучие с фактите от действителността, или им противоречи.
Ключово понятие във формирането на усещането за живота е думата важен. Това е понятие, принадлежащо към категорията на ценностите, тъй като предполага отговор на въпроса „важно за кого?“ Но неговото значение е различно от това на моралните ценности. „Важно“ не означава непременно „добро“. То означава „качество, признак или положение, които имат право да получат внимание или да бъдат разгледани“ („Американ колидж дикшънъри“). Но какво — във фундаментален смисъл, има право да получи внимание или да стане обект на размисъл? Действителността.
„Важно“ — в своето основно значение, което трябва да се разграничи от другите по-ограничени и повърхностни употреби — е метафизически термин. Той се отнася към онзи аспект от метафизиката, който изпълнява ролята на мост между метафизиката и етиката: към фундаменталната представа за природата на човека. Тази представа обхваща отговорите на въпроси като тези: дали Вселената е познаваема, или не, притежава ли човекът способността да избира, или не, може ли той да постигне целите си в живота, или не. Отговорите на подобни въпроси са „метафизични ценностни съждения“, тъй като те формират основата на етиката.
Единствено онези ценности, които човек разглежда или се научава да разглежда като „важни“, онези ценности, които представляват неговата имплицитна представа за действителността, остават в подсъзнанието на човека и формират неговото усещане за живота.
„Важно е да се разбират нещата“, „важно е да слушам родителите си“, „важно е да действам самостоятелно“, „важно е да угаждам на другите“, „важно е да се боря за онова, което искам“, „важно е да не си създавам врагове“, „моят живот е важен“, „кой съм аз, че да се тикам между шамарите?“ Човекът е същество, което само създава душата си — а именно от подобни заключения е направена душата му. (Под „душа“ аз разбирам „съзнание“.)
Интегрираният сбор от основните ценности на човека е неговото усещане за живота.
Усещането за живота представлява ранните ценностни интеграции на човек, които остават в неустановено, гъвкаво, лесно изменимо състояние, докато той събира познание, за да достигне до пълен концептуален контрол и по този начин да управлява вътрешния си механизъм. Пълен концептуален контрол означава съзнателно направляван процес на когнитивна интеграция, т.е. — съзнателна философия за живота.
По времето, когато достига зрялост, човек притежава достатъчно познание, за да борави с широките фундаментални понятия; това е периодът, когато той осъзнава потребността да преведе своето несвързано усещане за живота в съзнателни термини. Това е периодът, когато човекът търси неща като смисъла на живота, принципи, идеали, ценности и — отчаяно — самоутвърждаване. И тъй като в нашата антирационална култура не се прави нищо, с което да се помогне на младия ум при този жизненоважен преход, а се върши всичко възможно, за да се стигне до неговото възпрепятстване, осакатяване, затъпяване, резултатът е неистовата, истерична ирационалност на повечето юноши, особено в днешно време. Тяхната агония е агонията на нероденото дете — на умове, които претърпяват атрофия във времето, отредено от природата за техния растеж.