— Имате грешка — не се сдържа сър Оливер. — Извинете ме, падре, но историята не е такава. Жулиета обичала Ромео, но родителите й я принуждавали да се омъжи за граф Парис…
— Те много добре са знаели защо — съгласи се старият свещеник. — Ромео беше ribaldo12 и поддържаше Мантуа.
— Но преди сватбата с Парис отец Лоренцо й доставил един прах, след употребата на който тя трябвало да изпадне в мнима смърт — продължаваше сър Оливер.
— Това е лъжа — остро възрази падре Иполито. — Отец Лоренцо никога не би направил това. Но истината е, че Ромео нападна Парис на улицата и го нарани. Може да е бил пиян.
— Простете, отче, но работата е била съвсем друга — протестира сър Оливер. — Истината е, че Жулиета е била погребана. Над гроба й Ромео пронизал Парис с меча си…
— Чакайте — каза свещеникът. — Преди всичко това не се случи над никакъв гроб, ами на улицата близо до паметника на Скалигерите. А освен това Ромео не го прониза, ами само го нарани в рамото. Как си я представяте тая работа вие, да не мислите, че е толкова лесно да убиете някого с меч. Я опитайте вие, млади господине!
— Scusi13 — възрази сър Оливер, — аз видях това още на премиерата. Граф Парис наистина бе пронизан в двубоя и умря на място. Под впечатлението, че Жулиета наистина е умряла, Ромео се отрови в гробницата й. Така е, падре.
— Ами — мърмореше отец Иполит. — Отровил се бил. Избяга в Мантуа, приятелю.
— Извинете, падре — настояваше Оливер, — аз със собствените си очи видях — нали седях на първия ред! В следващия миг Жулиета се събуди и като видя, че любимият й Ромео е мъртъв, също взе отрова и умря.
— Какви ги приказвате — разсърди се падре Иполито. — Чудно, кой ги е съчинил тия клюки. Вярно, че Ромео избяга в Мантуа и че бедничката Жулиета от мъка направи опит да се отрови. Но то какво беше, кавалиере, детинщина; моля ви се, та тя беше едва на петнайсет години. — Аз зная това от същия оня Лоренцо, млади господине; разбира се, аз тогава бях ей такъв ragazzo14 — и добрият отец посочи една височина около лакът от земята. — Жулиета после я откараха при леля й в Безенцано, за да забрави. Там я посети граф Парис, ръката му беше още в превръзка, и както става в такива случаи, от това излезе голяма любов. След три месеца се ожениха. Ecco15, синьоре, така стават тия работи в живота. Аз самият бях министрант на сватбата, с едно бяло стихарче.
Сър Оливер седеше покъртен.
— Не се сърдете, отче — каза той накрая, — но в английската пиеса това е хиляда пъти по-хубаво.
Отец Иполито изпухтя.
— По-хубаво! Не виждам какво му е хубавото, когато двама млади хора се самоубиват. Не е ли жалко, млади господине. Да ви кажа ли, много по-хубаво е, че Жулиета се омъжи и роди осем деца, и какви деца, майко моя: същински ангелчета.
Оливер тръскаше глава.
— Това не е то, мили ми падре; вие не знаете какво е това великата любов.
Дребният свещеник замислено примигаше.
— Голямата любов? Аз мисля, че това е, когато двама души са в състояние да се понасят цял живот… вярно и предано… Жулиета беше рядка жена, скъпи ми господине. Тя възпита осем деца и стоя до съпруга си и му служи до самата му смърт. — Та така значи, у вас наричали Верона град на Жулиета, а? Това е много хубаво; от страна на вас, англичаните, това е много хубаво, кавалиере. Госпожа Жулиета, лека й пръст, беше наистина отлична жена.
Младият Оливер, който беше изпаднал в някаква разсеяност, се сепна:
— Ами какво стана с Ромео?
— С него ли? И аз не знам точно. Бях чувал нещо за него. — А, да, сетих се. В Мантуа той беше се влюбил в дъщерята на някакъв маркезе — но как му беше името? Монфалконе, Монтефалко, или нещо подобно беше. Е, кавалиере, това беше онова, което вие наричате велика любов! Дори беше я отвлякъл или нещо подобно — то беше някаква извънредно романтична история, но съм забравил подробностите; моля ви се, това се случи в Мантуа. Но казваха, че било някаква passione senza esempio16, някаква изключителна страст, господине. Така поне се говореше. Ето, синьоре, той, дъждът, спрял.