През първите няколко месеца кампанията на Рейгън през 1980 г. е ръководена отново от Джон Сиърс, който настоява да има пълен контрол като отплата за участието си. През 1976 г. Рейгън е кандидат на десницата, но този път Сиърс иска от него да бъде обединяващ кандидат. Това значи да изтъква неуспехите на Джими Картър, вместо да се разграничава от по-умерените си съперници в първичните избори като Джордж Х. У. Буш, Хауърд Бейкър и Боб Доул. Сиърс прогонва повечето лоялисти от Сакраменто, които смята за заплаха, включително двама близки до Рейгън – Ед Мийз и Майк Дийвър. Но на предизборните партийни събрания в Айова Сиърс допуска тактическа грешка, като държи Рейгън настрана от избирателите и от дебата. След като Буш печели изненадващо в Айова, Сиърс сменя курса, качва своя кандидат на автобус, с който да обикаля Ню Хампшър, и иска дебати.
Двамата фаворити – Рейгън и Буш, се споразумяват да участват в дебат без останалите по-маргинални кандидати в съботата преди първичните избори. Когато Доул се оплаква пред Федералната избирателна комисия, че това ще е незаконен принос към двете кампании от страна на в. „Нашуа Телеграф“, който спонсорира дебата, щабът на Рейгън се съгласява да поеме разходите за проявата. Сиърс след това скроява номер на Буш, канейки четиримата изключени кандидати да дойдат на събитието. Когато всички те излизат на сцената, редакторът на вестника Джон Брийн се вбесява. Настоявайки да се спази първоначалната уговорка, той нарежда микрофонът на Рейгън да бъде спрян. „Аз платих за този микрофон, г-н Грийн“, казва сопнато Рейгън, който обърква името на модератора. Междувременно Буш се преструва, че игнорира суматохата, гледа право напред и прилича на „малко момче, което е било закарано на грешното тържество за рожден ден“, както го описва издателят на в. „Юниън Лийдър“ Уилям Лоуб. Нищо от казаното на дебата няма значение. Три дни по-късно Рейгън побеждава Буш с голяма разлика.
Но кръгът приближени на Рейгън губи доверие в авторитарния Сиърс, демонстриращ безразличие към оскъдните средства, с които разполага кампанията. В крайна сметка Нанси Рейгън е тази, която прави решителната крачка да накара съпруга си да се справи със ситуацията. В деня на изборите в Ню Хампшър, преди да бъдат обявени резултатите, Рейгън уволнява Сиърс и двама негови близки съюзници. Дийвър и Мийз са върнати в ръководния състав на предизборния щаб заедно с новия мениджър на кампанията Уилям Дж. Кейси – юрист от Уолстрийт и бивш председател на Комисията по ценните книжа и борсите. За разлика от Сиърс стратегията на старите кучета от Сакраменто е „да се остави Рейгън да бъде Рейгън“. Той, кажи-речи, си осигурява номинацията в средата на март, макар че Буш признава поражение чак в края на май.
Буш е логичният кандидат за вицепрезидент, тъй като осигурява както географски, така и идеологически баланс. Но Рон и Нанси го смятат за мрънкало и въз основа на това, което виждат на дебата в град Нашуа, си правят извода, че не може да се справи, когато е под напрежение. Рейгън иска поддържащата роля да заеме бившият президент Форд. Той лети до игрището за голф на Форд в Палм Спрингс, за да сондира мнението му. Форд не се чувства комфортно с Рейгън и го описва проницателно като „един от малкото политически лидери, които съм срещал, чиито публични речи разкриват повече от разговорите на четири очи с него“. Той казва на вероятния кандидат, че не е заинтересован. Но когато Форд изнася вълнуваща реч на конгреса в Детройт, която като че ли сигнализира интерес, Рейгън се връща при него и този път Форд не отказва.
Помощниците на Рейгън толкова се отнасят в ухажването на Форд, че в опитите си да го вкарат в „отбора мечта“ му отправят предложение за нещо като съпрезидентство. Това заинтригува Форд, но не е толкова привлекателна опция за Рейгън, колкото да споделя поста с Джордж Х. У. Буш. Рейгън оттегля предложението си към Форд и отправя такова към Буш, който на драго сърце приема. На следващата вечер изнася реч, в която приема номинацията на Републиканската партия и обещава балансиран бюджет, по-ниски данъци и даване на нов тласък на въоръжените сили. Цитира обещанието на Франклин Рузвелт от конгреса на Демократическата партия през 1932 г. да смали правителството и да го направи финансово ефективно. Само че Рейгън не признава факта, че, изправен пред несъвместимостта между целите си, президентът Рузвелт предприема масивно разрастване на федералното правителство.
Социологическите проучвания през септември показват, че Рейгън и Картър са с изравнени възможности за спечелване на вота. Но Картър е разклатен след конгреса на демократите, тъй като се сблъсква с много силен съперник на първичните избори в лицето на Тед Кенеди, точно както Форд е разклатен от Рейгън през 1976 г. Либералите са разочаровани от Картър. Мнозина центристи междувременно са привлечени от Джон Андерсън, либерален конгресмен републиканец, който се кандидатира като независим. За разлика от това в десницата се обединява енергично движение зад Рейгън. Редица идеи генерират неоконсерватори, икономисти, защитници на свободния пазар от Чикагската школа и поддръжници на теорията, че икономиката ще расте по-бързо, ако данъците са ниски и се насърчават инвестициите. Десетки консервативни издания популяризират и рекламират тези идеи. Нов тип вашингтонска институция ги превръща в политически предложения. Старият модел на вашингтонския мозъчен тръст, Брукингския институт, е неутрално либерален. Новият модел е активистки радикален. Неговото въплъщение е основаната през 1973 г. фондация „Херитидж“ с финансиране от консервативните магнати Джоузеф Корс и Ричард Мелън Скeйф.