Това, че поверява функционирането на администрацията и процеса на взимане на решения на силно овластени длъжностни лица, предоставя на Рейгън огромни преимущества. От лична гледна точка това му позволява да запази вътрешното си равновесие и да продъл-жи да води живота, който иска. В дневниците той описва с наслада уикендите в Кемп Дейвид, през които плува, язди кон, разхожда се в околностите и гледа филми с Нанси. Изпитва удоволствие от гледането на филми, като изключим тези, които нарушават моралните му стандарти, например „Пет без девет“ (пушене на трева) или „Офицер и джентълмен“ („хубава история, развалена от голота, език и секс”). Двамата с Нанси водят активен социален живот със стари приятели: Коледа със семейство Уикс, Нова година с Аненбърг в имението им „Сънилендс“ край Палм Спрингс, вечери в Белия дом с увеселителни програми, изпълнявани от техни приятели като Франк Синатра, Мел Торме, Тони Бенет и Бърт Бакарак. Копнее за ранчото си, където прекарва дните си във „външно декориране“, подрязване на храсти и сечене на изсъхнали дървета. Ужасява се от понеделниците в службата и обожава възможностите да спи до късно.
На политическо равнище дистанцираният мениджърски стил на Рейгън му помага да разпръсне отговорността. Въпреки че се оплаква от изтичането на информация, Рейгън не прави почти нищо, за да попречи на служителите си да търсят внимание или да изграждат връзки с медиите. Най-високопоставените му помощници редовно разказват на репортери неща от кухнята, в които изтъкват собствените си лидерски роли. В резултат на това се създава един негласен консенсус във Вашингтон да не се търси отговорност на Рейгън за детайлите на неговите политики. Стокман става гръмоотвод на общественото недоволство заради резките бюджетни съкращения, Уайнбъргър – за прекомерните разходи за отбрана, вътрешният министър Джеймс Уат – за изсичането на дървета и така нататък. Рейгън, разбира се, носи крайната отговорност, но всеки осъзнава, че той не взима лично повечето решения.
Това усещане за отдалеченост е особено полезно в справянето с ревностните привърженици на консервативната идеология. След неуспеха на неговото предложение от 1982 г. за „Нов федерализъм“ Рейгън вече не е склонен към конфликти във вътрешната политика. Избягва да влиза в сблъсъци с демократите по спорни въпроси като обратната дискриминация, молитвите в училище и абортите. Огорчените лидери на десницата като Хауърд Филипс и Пол Уейрич обвиняват за отклонението му от правия път неговия екип и особено Бейкър. Техният боен вик става лозунгът на противниците на Джон Сиърс в предизборната кампания на Рейгън през 1980 г. „Оставете Рейгън да бъде Рейгън“ – един вид, че истинският е станал пленник на своите помощници.
Всъщност тенденцията на Рейгън към по-голяма умереност след първата му година на власт се дължи до известна степен на Бейкър, представител на ядрото в Републиканската партия, чиито умерени възгледи са по-близки до тези на вицепрезидента Буш.
Изправен пред реалния проблем да намери компромис за бюджетите с не особено отстъпчивия Конгрес под контрола на демократите, Бейкър хитро се отказва от предизвикващи разкол предложения като закриване на министерството на образованието или прокарване на поправка в конституцията за забрана на абортите. Шлифоването на по-острите ръбове на Рейгън обаче едва ли е равносилно на пренебрегване на желанията на президента. То е отражение на начина, по който Рейгън управлява Калифорния и на това в каква степен той е готов да влезе в конфликт. По въпросите на социалната политика Рейгън често предпочита да изрази критичните си възгледи и да живее със статуквото. Приемниците на Джеймс Бейкър – Дон Риган, който идва от Уолстрийт, и Хауърд Бейкър-младши, който идва от Сената, разбират тази динамика и я следват.
Делегирането на широки пълномощия открива пред Рейгън възможността, от която той се нуждае, да се концентрира върху ролята си на разказвач. Писането е дейност, която му идва отвътре, и той не е склонен да се откаже от нея, след като е избран за президент. В Белия дом той пише на ръка много от съботните си обръщения по радиото. Рейгън постоянно подобрява черновите на авторите на речите си с по-жив и разговорен език, по-голямо чувство за хумор и ги обогатява с анекдоти, придаващи им човешки облик. Никой друг не може напълно да говори със специфичния глас на Рейгън. Когато човек прочете написаното от него, сякаш чува самият Рейгън да го разказва.