Обществените му изяви не са отражение на ценностите на знаменитостите, а на етиката в Холивуд преди 60-те. На държавните вечери Рейгънови предпочитат развлечения, които са достъпни, духовно извисени и леко старомодни, поне за младите хора. Нийл Даймънд пее на вечеря за принц Чарлз и принцеса Даяна; Хулио Иглесиас за Франсоа Митеран; а Франк Синатра за президента на Шри Ланка. Нанси Рейгън води заснемано в Белия дом шоу на телевизия Пи Би Ес, в което участват Лайза Минели, Боби Шорт и Марвин Хамлиш.
Един от най-удивителните и запомнящи се моменти от тази епоха е събитие с участието на редица звезди в чест на Роналд „Холандеца“ Рейгън, излъчено от Си Би Ес в края на 1985 г. Програмата е олицетворение на усещането за медийна капитулация пред Рейгън след категоричната му втора победа на президентски избори. Популярността и приветливостта на президента допринасят за това организирането на официална проява в негова чест от една от трите големи американски телевизии да изглежда странно непротиворечиво решение. Заснета на сцена и организирана като кабаре, програмата смесва културите на стария Холивуд и новия Вашингтон. Сред организаторите е „Варайъти Клъб Интернешънъл“, благотворителна организация, подпомагаща предоставянето на медицински грижи за бедни деца. Неин представител съобщава тази вечер, че крило на болница в Омаха, Небраска, ще бъде кръстено на Роналд Рейгън.
Човек би се запитал защо бедните деца трябва да разчитат на благотворителност за животоспасяваща медицинска помощ, но никой не го прави. Вместо това холивудските приятели на Рейгън пеят, танцуват и разказват шеги. Водещият Франк Синатра започва шоуто с песента Have Yourself a Merry Little Christmas. Комикът Дийн Мартин пее Mr. Wonderful, правейки се на пиян или наистина в пияно състояние. Бен Верийн и детето изпълнител Еманюел Люис танцуват степ и пеят Hooray for Hollywood. Популярният дует от 50-те Стив Лорънс и Ейди Горме изпълнява песен, написана специално за повода и озаглавена „Америка отново се превръща в това, което бе“: „Обзе я чувство, което е диво, свежо и свободно/ Така че нека честваме нейния дух и преоткрита гордост/ Нека запеем песента, която гори дълбоко вътре“.
Теориите за успеха на Рейгън са широко разпространени във Вашингтон след преизбирането му. Дали не си е проправил пътя към президентството благодарение на актьорските си умения? Или пък е благословен с невероятен късмет? Народната представителка в Конгреса Пат Шрьодер от Колорадо проницателно забелязва, че това е „тефлоново президентство: нищо не залепва“. Когато Рейгън прави грешката да приеме поканата на германския канцлер Хелмут Кол да положи венец във военното гробище в Битбург (където са погребани членове на нацистката паравоенна организация Шуцщафел – SS – бел. прев.) за честването на 40-ата годишнина от капитулацията на нацистите, последвалата буря във Вашингтон е мощна, но кратка. Малцина вярват, че Рейгън го е направил с умисъл, така че когато допуска грешката, бързо му е простено. Заради все по-замъгленото му съзнание, когато нещо се обърка, хората около него са държани за отговорни.
През първата половин година от втория му мандат Рейгън има честта да работи с Пеги Нунан, най-добрата авторка на речи, която е имал. Нунан, подобно на Рейгън, идва от радиото и умее да борави с думите. Тя прилича на него по реториката, по емоционалната рамка на ума и също като него вярва в основополагащата доброта на Америка. Във възпоменателни речи като „Момчетата от Поант дю Ок“, която Рейгън изнася през 1984 г. пред група ветерани на някогашния брегови плацдарм в Нормандия навръх 40-ата годишнина от десанта, тя улавя по-добре от всеки друг това, което политологът Хю Хекло нарича „свещената визия“ на Рейгън за американския патриотизъм като гражданска религия. Когато космическата совалка „Чалънджър“ се взривява малко след изстрелването си през януари 1986 г., Нунан използва думите на поет, служил в Кралските канадски военновъздушни сили през Втората световна война, за да опише седемте загинали астронавти като храбри пионери, които „се отскубнаха от грубите окови на земята, за да докоснат лицето на Бога“.
Хенри Кисинджър казва веднъж, че Рейгън не се е интересувал от политика и се е вълнувал единствено от въпроса какво да каже публично. Речите са действително най-важният компонент в стила на управление на Рейгън, чрез тях той убеждава хората, оказва натиск върху Конгреса и уверява консервативните си съюзници, че направените от него компромиси не са засегнали основополагащите ангажименти, които е поел. Публичното говорене също така е начинът, по който той кара другите в правителството му да възприемат възгледите му. Рейгън борави изключително умело с езика. Написаните на ръка редакции на черновите на речите му свидетелстват за способността му да превръща бюрократичния език в ярък, човешки начин на говорене.