Донякъде изобщо не е трудно да бъде разбран Рейгън – той знаеше в какво вярва, говореше това, което мисли, и заявяваше ясно какво възнамерява да направи. Не го мъчеха тревожност или неувереност. Търсенето на нещо скрито под повърхността обикновено беше безрезултатно.
Едмънд Морис, биографът, който положи най-големи усилия да открие под вола теле, изпадна в задънена улица. Получил през втория мандат на Рейгън достъп, какъвто не е получавал никой от историците, писали за живота на американските президенти, Морис прекара четиринайсет години в опити да разгадае сфинкс. „Никой от околните му не го разбираше“, каза той в интервю, когато написаната от него биография на Рейгън бе публикувана през 1999 г. „Всеки човек, когото интервюирах, почти без изключение, в крайна сметка казваше: „Знаеш ли, никога не съм можел да го разбера“.“ Унилото заключение на Морис е, че Рейгън просто не е имал вътрешен свят.
Това, разбира се, са глупости. Всяко човешко същество има спомени, съмнения, желания, вътрешен монолог. Но може да се каже, че тази страна на Рейгън бе заровена толкова дълбоко, че малцина са имали някога достъп до нея. Близките му приятели са малко, ако въобще е имал. Той бе емоционално откъснат от четирите си деца, които, израствайки, изградиха различни възгледи относно демонстрираната от него отдалеченост. В книга, която публикува през 1989 г., Нанси Рейгън пише: „Около него има стена. Той ми позволява да се приближа повече от всеки друг, но на моменти дори аз чувствам тази бариера“.
Какво остава за тези, които още се опитват да разберат Роналд Рейгън? Докато пишех тази биография, търсех отговорите на три въпроса, на които смятам, че досега не е отговорено адекватно. Защо той преживя трансформацията от либерален демократ в консервативен републиканец? Каква роля всъщност изигра той за слагането на край на Студената война? И накрая, най-трудният за отгатване: защо той бе толкова психологически непроницаем? При отговарянето на тези въпроси обърнах специално внимание на думите му. Рейгън бе природен талант в писането и продуктивен автор. Неговите две автобиографии, стотиците му коментари по радиото, хилядите писма и речи, обемистите му записки в дневници и бележки не само ни казват какво е мислил, но и хвърлят повече светлина върху вътрешния му свят от която и да било творба, написана за него.
Първият спомен на Рейгън, написан през 1964 г., показва как способността да държиш реалността на една ръка разстояние действа като механизъм за справяне с проблеми и обуславя успеха. Той използва емоционалната си дистанцираност като механизъм за оцеляване, а след това я превръща в тайно оръжие. Усещането на Рейгън за уединение – качеството му да харесва хората, но да не се нуждае от тях емоционално – бе основна причина за неговата привлекателност като политик. То му позволи да излъчва топлота към широката общественост вместо към собствените си семейство, приятели и хора, с които работи. То захрани неговата идеология за американска идентичност, изградена на основата на индивидуализма и независимостта.
През 60-те години жителите на Лос Анджелис свикнаха с метео-рологично явление, известно като температурна инверсия. Прах и друга мръсотия оформяха одеяло от смог, който заставаше над зоните с ниска надморска височина. Тези предизвикани от човешка дейност ниски облаци скриваха синьото небе. Мъжът, избран за губернатор на Калифорния през 1966 г., приличаше малко на това явление – отблизо изглеждаше мрачен, но отдалече беше ясен и слънчев. Колкото повече се отдалечаваш, толкова по-топъл ставаше. Най-близките му хора не чувстваха, че той ги познава; много от тези, които нямаха нищо общо с него, чувстваха точно обратното. В душата на Рейгън понятията „конкретно“ и „общо“ бяха обърнати. Приятелите бяха нещо абстрактно за него. Абстракции като „бедните“ и „руснаците“ се изпълваха със значение само когато той ги вкарваше в истории за човешки същества.
Рейгън сам изрече това в радиокоментар през 1978 г., наречен „Гледане през прозорец“, в който описа как седи сам в хотелска стая в неназован град, наблюдавайки трафика в пиков час и мислейки си за всички хора, прибиращи се у дома си след работа. „Те не са „масите“, или както елитите биха ги нарекли – „обикновеният човек“. Те са много необикновени. Личности, всяка от които със свои собствени мечти и надежди, планове и проблеми, носители на скромния кураж, който кара цялата страна да се развива по-добре от кажи-речи всяко кътче на тази земя.“