Липсата на по-амбициозни цели във вътрешната политика се дължи донякъде на промени в личния състав през втория мандат, които правят по-трудно функционирането на правителството. Всички трима членове на тройката напускат Белия дом през 1985 г.: Мийз става главен прокурор, Бейкър – министър на финансите, Дийвър – лобист. Доналд Риган, който си сменя поста с Бейкър, става шеф на канцеларията. Властен човек без силни връзки с президента, той бързо си навлича неодобрението на втория по важност човек в Белия дом, президентската съпруга.
13. ЗАЩО ДА ЧАКАМЕ ДО 2000 Г.?
След преизбирането си Рейгън дава интервю за „Тайм“. „Просто смятам, че не може още едно поколение да живее на този свят под заплахата от тези оръжия, знаейки, че някой луд човек може някъде да натисне бутона...“, казва той. „Надявам се и мечтая, че ще можем със Съветския съюз да започнем удостоверимо ограничаване на тези оръжия. Щом поемем по този път, те ще видят колко по-добре е и за двете ни страни, ако се отървем от тях напълно.“ В отношенията със СССР двата мандата на Рейгън изглеждат сякаш са на двама различни президенти. Той се изявява и като хардлайнер, и като миротворец, но везната се накланя от едната в другата посока и поражда усещане за непоследователност. Мъжът, който отхвърля замразяването на ядрените програми като съветска пропаганда, сега призовава не просто за ограничаване, а за елиминиране на всички ядрени оръжия. Донякъде тази еволюция напомня на неговия преход от ляво надясно, докато работи за „Дженерал Електрик“ през 50-те.
Какво обяснява тази впечатляваща трансформация от ястреб на Студената война до ядрен миротворец? Желанието му за премахване на ядрените оръжия има дълбоки корени, тръгващи от заиграването му с пацифизма в началото на 30-те. Неговата антивоенна страна е свързана с реторики и кадри, които го докосват дълбоко: постановката „Краят на пътуването“, която гледа със семейство Клийвър в Рокфорд през 1929 г., кадрите от освобождаването на концентрационния лагер „Аушвиц“, които вижда през 1945 г., и филма по телевизия Ей Би Си „На следващия ден“ през 1983 г. В съзнанието му остава трайни следи прогнозата, че поне 150 милиона американци – две трети от населението през 1980 г. – ще бъдат убити при пълномащабна ядрена война, въпреки че по някаква причина той си мисли, че съветските загуби ще бъдат доста по-малък дял. Възмутен е от съветници, които използват страховит военен жаргон, „сякаш говорят за бейзболни резултати“. В дневника си и пред свои съветници Рейгън изразява тревога, че библейското предсказание за Армагедон е съвсем близо.
С издигането на Михаил Горбачов начело на Съветския съюз през март 1985 г. надеждите на Рейгън за ядрен мир отново го обземат. Откакто изпраща писмото от болницата на Брежнев, президентът търси свой колега, върху когото да упражни умението си да убеждава. Той се самоубеждава погрешно, че апаратчиците Андропов и Черненко са реформатори. Когато Черненко умира от емфизем, Рейгън изпраща вицепрезидента Буш на погребението с писмо, в което кани Горбачов на среща на върха в САЩ. В него му обяснява, че САЩ не желаят никому да навредят.
Рейгън има двама ключови поддръжници в прехода си към миротворчество, един познат и един прикрит. Познатият е държавният секретар Джордж Шулц, който споделя както ексцентричния възглед на президента за уязвимостта на съветската система, така и мечтата му за ядрено разоръжаване. Шулц не вярва чак толкова пламенно в първото, но има по-добра идея как да се постигне второто. Шулц е този, който оставя Рейгън да бъде себе си в отношенията със СССР, като противодейства на твърдолинейните представители на правителството. Въпреки упоритите възражения и непочтеното издаване на информация от страна на Уайнбъргър и Кейси Шулц подновява преговорите за разоръжаване в Женева през януари 1985 г. и се съгласява Инициативата за стратегическа отбрана да бъде подложена на обсъж-дане на масата на преговорите. Шулц изказва пред Рейгън мнението, че новият съветски лидер представлява истинска промяна, с което оспорва възгледа на Кейси, че Горбачов е още от същото. „Писмото на Горбачов се откроява и с неполемичния си тон“, пише Шулц в паметна бележка до Рейгън, в която анализира отговора на съветския лидер на поканата във Вашингтон. „Всъщност посланието, изглежда, е, че трябва да смекчим публичната реторика и да вършим работа по спокоен начин, като избягваме „задълбочаване на различията помежду си“ и „пораждане на враждебност“.“