Демократите също вярват, че Рейгън е стойностен модел в много отношения. Те се стремят да подражават на лидерските му умения, да имитират позитивното му изражение и амбициозните цели в политиката. Политическите консултанти на Демократическата партия говорят същите клишета като колегите си, работещи за Републиканската партия – за необходимостта лидерите да са далновидни (въпреки че Рейгън е дълбоко носталгичен), да обединяват фракциите (въпреки че Рейгън се противопоставя на дясното крило на собствената си партия) и да изразяват ясно възгледите си (въпреки че тези на Рейгън са пълни с противоречия). През 1992 г. Бил Клинтън подражава на някои аспекти от стила на Рейгън, когато обединява партия с различни възгледи и налага високоморален език в социалната политика. На първичните избори през 2008 г. Барак Обама още по-изрично демонстрира стремежа си да бъде като Рейгън, който „промени курса на Америка по начин, по който Ричард Никсън не го направи, и по начин, по който Бил Клинтън също не го направи“. За Обама и за Буш-младши да бъдеш като Рейгън означава да си действащ последователно президент. Обама също така признава политическия императив за провъзгласяване на Америка като специална сред другите страни. През 2014 г. той заявява: „Вярвам в американската изключителност от дъното на душата си“. Речта на Обама, изнесена на церемония по дипломиране в Уест Пойнт, е вид диалог с духа на Рейгън.
Самият Рейгън никога не използва изрази като „американска изключителност“ и „морална чистота“, също както не се самоизтъква като визионер и важна личност. Той не е стеснителен и изразява тези идеи, просто бидейки себе си. Ако никой от наследниците му не създава същата връзка със страната като Рейгън, то причината може да е, че малцина политици някога са ставали въплъщение на идеализиран национален образ, в какъвто се превръща Рейгън. Непринудеността, невинността и скромността са редки качества в обществения живот и е трудно да се престориш, че ги имаш. Хората прощават на Рейгън за грешките и противоречията, защото вярват, че той е естествен и припознават себе си в неговите стремежи.
Рейгън може да претендира, че се радва на всенародната любов заради своята американска същност: типичното си американско остроумие, добродушието си и вродения си оптимизъм. Той може да претендира и за величие заради ролята си в приключването на Студената война и падането на комунизма. Да го кажем с най-прости думи, Съветският съюз не пада; той е съборен. Това, че Горбачов го събаря, е последица на натиска, който Рейгън започва да прилага четири години преди идването на власт на Горбачов. Целта на съветския лидер е да реформира и да укрепи Съветския съюз. Целта на Рейгън е да го направи безобиден. Въпреки че началото на тласъка е дадено още преди идването на власт на Рейгън, той поражда резултат, който Рейгън е сред малцината вярващи, че е възможен.
Политиката на Рейгън по отношение на Съветския съюз трудно би могла да бъде разбрана по времето, когато е на власт. Неговите цели – победа над СССР, защита от СССР и мир с СССР – съществуват съвместно, но в конфликт помежду си. Той желае да намали риска от ядрена катастрофа, но встъпва в длъжност без стратегия как да го постигне. Започва да се придържа към консервативната идеология, но когато тя не дава резултата, който иска, той сменя тактиката и започва да следва собствения си инстинкт. През първия си мандат отхвърля идеята за контрол на въоръженията и не участва в преговори. Това не довежда до желания от него по-безопасен свят, затова променя курса и неочаквано се превръща в борец за премахване на ядрените оръжия. Копнежът на Рейгън за съветски лидер, с когото може да работи, противоречи на вярването му, че на комунистите не може да се има доверие. Блянът му за разоръжаване е в разрез с подозрението му към договорите.