Лидерите на демократите опитват да приемат рейгънизма, като признават, че правителствата са способни да надвишават правомощията си. В обръщението си пред конгреса на Демократическата партия през 1984 г. най-красноречивият защитник на традиционния либерализъм Марио Куомо признава: „Вярваме само в правителството, от което се нуждаем, но настояваме за цялото правителство, от което се нуждаем“. В обръщението си от 1996 г. „За състоянието на съюза“ Бил Клинтън заявява, че „Епохата на голямото правителство приключи“. В този контекст споразумението Клинтън-Гингрич за ограничаване на социалните помощи за безработица през 1996 г. може да се възприема като закъсняла победа за Рейгън. Въпреки това приемането на закона за достъпното здравеопазване през 2010 г., запълващ най-голямото липсващо парче от либералната социална държава, е послесмъртно поражение. След епохата на Рейгън републиканците се научават да се противопоставят на правителството по-внимателно, въпреки че демократите разбират, че се излагат на риск, когато разширяват правителството.
Рейгън променя отношението на обществото към правителството за добро или за лошо. Рейгън идва на власт след редица президенти, които се провалят изначално – Джонсън, Никсън, Форд и Картър. Много политолози започват да смятат, че функциите на президентския пост са станали невъзможни за изпълнение: изпълнителната власт е станала твърде обширна и сложна, за да може един човек да успее да се справи с нея. Популярността и постиженията на Рейгън връщат вярата, че някой може успешно да свърши тази работа. Същевременно той има лицемерно отношение към Вашингтон, защото смята, че правителството трябва да струва по-малко, а да върши повече. Американската политика продължава да следва модела на Рейгън на избягване на компромиси, както и посланието му, че по-ниските разходи и по-ефикасното управление са съвместими. Фермерите продължават да настояват за селскостопански субсидии, пенсионерите – „Медикеър“, собствениците на жилища – субсидирани ипотечни кредити, колежаните – студентски заеми. Настояваме да имаме национална сигурност, която да ни пази от тероризма, щедра социална система, добри пенсии при пенсиониране на ранна възраст, федерални магистрали и много национални паркове. Но не искаме много правителство.
Проектът за запазване на наследството на Роналд Рейгън, който работи за това да има обществен обект, кръстен на 40-ия президент, във всеки от общо 3067 окръга в страната, е въплъщение на това противоречие. Под „обществен обект“ се разбира например бюстът пред заведението за бързо хранене „Макдоналдс“ в окръг Тъскалуса, Алабама. На други места обаче сградите, кръстени на него, са емблеми на крупната роля на правителството, която той отхвърля. Никой паметник не изглежда по-иронично от кръстената на него сграда, построена през 1998 г. на бул. „Пенсилвания“ за сумата от 768 милиона долара. Тя се превръща в най-скъпото здание, построено от федералното правителство. Тук стои бюрократичното завещание на човек, който е казал, че ако всички федерални работници си отидат, няма да липсват на никого.
Рейгън има две огромни и взаимносвързани слаби места. Едното е неделимо от възможността на правителството да изиграе позитивна роля в живота на хората. Другото е свързано с възможността частните компании да имат негативна роля. Подобно на враждебността му към Вашингтон, вярата на Рейгън в свободния пазар стига твърде далеч. Религиозният волунтаризъм и личното великодушие не са заместители на „Великото общество“, колкото и дефектни да са някои от неговите програми. Дерегулацията и пробизнес политиките пораждат огромна предприемаческа енергия. Но те предоставят и възможности на безскрупулни хора да се облагодетелстват. Финансовата криза от 2008 г., предизвикана от безотговорно поемане на риск и саморегулация, е непряка последица от рейгънизма.
Страната, която Рейгън завещава, е различна от тази, на която става президент: по-уверена, но по-егоистична, по-добра в създаването на богатство, но неумееща да го преразпределя широко. В най-дълбок смисъл тя е по-недемократична. Няма смисъл да се преструваме, че бихме могли някак си да имаме позитивните аспекти от тази трансформация без негативните, растежа без алчността. Рейгън взима стремежа към самореализация и хедонизма от 70-те и ги видоизменя във финансови цели. Неговата икономически освободена Америка е място, където е по-лесно да станеш богат и където хората се вълнуват повече от това да забогатеят. Резултатът от действията му в социалната сфера е всичко друго, но не и консервативен, тъй като се ускорява отдалечаването от традиционната общност, към която той се стреми да върне Америка, и поражда нова култура на медии и знаменитости. Предвид избора си, Рейгън не иска да живее в този затворен свят на малкия град. Той иска да запази най-добрите му черти като част от националния идеал.