С растящото си сприятеляване към Тим Рори постепенно се сближаваше и с Джеху. Докато Тим беше чиста топлота, подчертана привързаност и безкористно приятелство, Джеху бе кротък и задълбочен. Рори чувствуваше вродената му надеждност и долавяше, че сам по себе си Джеху е не по-малко привързан към него от Тим.
Вечер тримата присядаха на палубата на разговор или просто мълчаха заедно — нещо, което не се нуждаеше от думи. Понякога изкарваха неколцина от по-надарените роби да му танцуват и попеят странните си напеви, към които Млийка се присъединяваше, щом думите му бяха познати. За Рори това бе странна празнота. Беше просто съществуване, без грижи и тревоги. Време на ядене, спане и пийване на вино. Бе достатъчно да чувствуваш топлото слънце в гърба си денем и да се наслаждаваш на обсипаното със звезди небе нощем. Бе време тялото му да уталожи всички прекалявания в Африка. Време умът му да се отдръпне от прекалеността. Рори престана дори да мисли — оставяше другите да правят това вместо него. Предостави управлението на кораба на Джеху, грижите по себе си повери на Млийка, а Тим остави да се грижи за живата стока. Доволен беше да стои край Тим и да го слуша как изговаря думи, които понякога разбираше, а друг път дори не чуваше. Докато „Шейтан“ се носеше напред под непрестанния попътен вятър, Рори се потопи в тихата летаргия на „долче фар ниенте“4.
Една слънчева утрин, съвсем подобна на предшествуващите я, Рори различи пурпурните очертания на Мадейра, издигащи се над сините води. Раздвижи се, колкото да нареди на Млийка да изчетка и изглади дрехите му, за да прекара един ден на брега. По времето, когато прекосяваха вълнолома, той бе облечен и очакваше малкото корабче, което пореше вълните към тях, возещо началника на пристанището. Този мъж — тлъст, потен, дребен португалец със слаби познания по английски, срещна голяма трудност при разчитането на корабните книжа и съвсем не можеше да разбере как един кораб, плаващ под звездата и полумесеца на Голямата порта, може да се управлява от хора, говорещи английски.
Тим повика Маноел Барбоса, който оправи работата, тъй като младежът говореше свободно португалски, и скоро началникът на пристанището подписа документа за допускането на „Шейтан“.
Възнамеряваха да останат само колкото да попълнят провизиите и да се снабдят с вода. Рори се разпореди да натоварят на борда толкова плодове и прясно месо, колкото биха могли да запазят, а освен това да вземат и няколко говеда. След Фунчал до пристигането им в Порт ъф Спейн на Тринидад ги чакаха само водите на Тихия океан.
Капитан Джеху натовари Дженкинс да извърши необходимите поръчки и отклони поканата на Рори да слезе на брега, като заяви, че е необходимо да остане на борда. Посочи му една ярко боядисана къща на кея, като добави, затваряйки бавно едното си око, че ако там все още се намира едно момиче на име Роза, тя била най-добрата от всички. Рори кимна с разбиране. На брега видя Тим и Маноел да крачат на известно разстояние пред него. Припомни си поканата на Тим да се изкачат на планината при първото им посещение на Фунчал. Този път Тим не го бе поканил и въпреки предупреждението на Рори да не се смесва с бака, радваше се, че Тим си е намерил компания.
По-късно съжаляваше, че не е отишъл с двамата. Роза се беше оказала мръсна, дрипава и разплута, с ярки черни мустачки. Ласките й бяха професионални и престорени, докато той се събличаше, докато тя имитираше усилия на дремеща страст, забиваше острите си нокти в гърба му, стенеше, противеше се и се преструваше че я боли, като че ли я обладават за пръв път. И все пак посред гърченията тя не забравяше да му каже при всяко поемане на дъх, че понеже бил много голям, очаквала да й заплати двойна такса. Прекараните дни на въздържание по време на пътуването дойдоха на помощ на Рори и скоро схватката им свърши. Той побърза да се облече, хвърли една златна монета върху големия корем на жената и пак потърси слънцето. Това, което му се бе сторило най-странно, бе обстоятелството, че за да стигне върховния момент, трябваше да си представи лейди Мери под себе си. Обладал бе нейното тяло, а не това на уличницата, но бе доволен, че свърши. Сега можеше да поскита по калдъръмените улици под уханието на жакардовите цветчета, доволен от себе си и от света.
Мина покрай Дженкинс и моряка Барне, спрели на оживен разговор под един навес. Не бяха забелязали идването му и обикновено спокойният Дженкинс говореше разпалено на Барне, подчертавайки думите си, като удряше с юмрука на едната ръка в отворената длан на другата и след това застрашително размахваше пръст. Млъкнаха подозрително, когато Дженкинс забеляза Рори и сръга Барне. За голяма изненада на Рори Дженкинс като никога прояви склонност към разговор.