Обяснението за чудатостта на мястото беше просто: в този малък залив живееше най-старият сред всички пясъчни вълшебници, наричани на пръскливия език на морските хора псаматисти16. Та въпросният пясъчен вълшебник се наричаше Псаматос Псаматидис17 или поне той твърдеше така, при това държеше стриктно на правилния изговор на името му. Той беше много стар и много мъдър и при него се извървя-ваше всякакъв народ; понеже беше изкусен магьосник, пък и доста мил (с когото трябва) отгоре на това, макар и малко рязък на пръв поглед. Морските обитатели се смееха със седмици на шегите му след някой от прочутите му среднощни балове. Ала денем не бе лесно да го откриеш. Обичаше да лежи заровен в топлия пясък под ослепителните слънчеви лъчи, така че над повърхността да стърчи само крайчеца на едното от дългите му уши18; а дори да се подаваха и двете, повечето хора като мен и вас биха ги взели за стърчащи клечки.
Възможно е старият Псаматос да е знаел всичко за Роувър. Най-малкото е познавал магьосника, дето го превърна в играчка; вълшебниците и магьосниците са рядкост, поради което се знаят добре и следят професионалните си изяви, макар невинаги да са приятели в живота. Така или иначе, Роувър си лежеше в мекия пясък и тъкмо започваше да се чувства много самотен и да изпитва леко особено чувство, и ето ти го Псаматос, но Роувър не го видя как наднича към него от пясъчната могила, специално приготвена за стареца от морските сирени предишната нощ.
Пясъчният вълшебник не каза нищо. Роувър също мълчеше. Времето за закуска дойде и отмина, слънцето се вдигна високо в небето и вече прежуряше. Роувър погледна морето, което звучеше хладно, и внезапно го обзе истински ужас. Първо си помисли, че в очите му сигурно е влязъл пясък, но скоро се убеди, че няма грешка: морето идваше все по-близо и по-близо и поглъщаше все повече и повече пясък; а вълните ставаха все по-огромни и по-огромни и се пенеха неистово.
Започваше приливът, а Роувър лежеше точно под линията на прилива, за която никога през живота си не беше чувал. Колкото повече гледаше, толкова по-силен ужас го обземаше, като си представяше как вълните се блъскат в скалите и го захвърлят в разпененото море (доста по-страшно от сапунената вода във ваната), при това във все същата умолителна поза.
Това можеше да му се случи като нищо; но не се случи. И смея да твърдя, че в цялата работа имаше пръст Псаматос; във всеки случай предполагам, че заклинанието на първия магьосник не е било тъй силно в района на това тайнствено заливче, в близост до обиталището на друг магьосник. Защото когато морето вече беше съвсем близо, а тресящият се от ужас Роувър полагаше неимоверни усилия да се превърти поне малко по-нагоре по брега, изведнъж установи, че може да се движи.
На ръст си беше същият, но вече не бе играчка. И четирите му крака се движеха пъргаво и послушно, нищо, че беше ден. Вече не се налагаше да се моли и успя да изтича към по-твърдите пясъци, а на всичкото отгоре и излая — не като играчка, а с истински пронизителен лай на омагьосано кученце, съответстващ на омагьосания му ръст. Беше толкова щастлив и залая тъй силно, че ако и вие бяхте там, със сигурност щяхте да го чуете — звънко и екливо, като отглас от лай на овчарско куче, спуснало се по вятъра през хълмовете.
Тогава главата на пясъчния вълшебник рязко се подаде над пясъка. Определено беше грозен, горе-долу с големината на доста едро куче; но на смаления омагьосан Роувър му се видя отблъскващ и чудовищен. И той тутакси седна и млъкна.
— Що за дандания вдигаш, кутре? — запита Псаматос Псаматидис. — По това време обикновено спя!
В интерес на истината той не пропускаше възможност да подремне, независимо кое време е, освен ако не се случваше нещо забавно, например морски сирени да танцуват в заливчето (по негова покана). Тогава се измъкваше от пясъка и се настаняваше на някой камък, за да се любува на веселбата. Във водата сирените са изящни и грациозни, но понечваха ли да затанцуват на брега, повдигнати на опашките си, Псаматос избухваше в смях.
— По това време обикновено спя! — повтори той, щом Роувър не отвърна на забележката му. Но Роувър продължаваше да мълчи и само размаха извинително опашка.
16
В най-ранния ръкописен вариант на текста пясъчният вълшебник е наречен псамиад, дума, директно заета от пясъчните същества в романите на Едит Несбит „Пет деца и То“ (1902) (В българския превод наименованието е „псамид“, вж. изданието на „ПАН“ от 2000 г., превод Калина Кирилова. — Бел.прев.) и „Историята на амулета“ (1906). Подобно на Толкиновия псаматист, Несбитовият псамиад е докачлив и своенравен, но и леко комичен персонаж, който най-много от всичко обича да спи в топлия пясък. В първия машинописен вариант Толкин понякога изписва псамиад като самиад и на няколко пъти нарича Псаматос нилбог (гоблин, написано на обратно). Във втория машинописен вариант Псаматос е наричан по име или просто „псаматист“.
17
Псаматос, Псаматидис и псаматист съдържат гръцкия корен
18
„Дългите уши“ на псаматиста се срещат в повечето варианти на текста като „рогца“, но са променени в последната машинописна версия. Псамиадът на Несбит е с очи „на края на дълги рогца, както са очите на охлювите“.
Вж. цитираното българско издание. — Бел.прев.