Изведнъж му се приспа непреодолимо; някаква птица в сумрачните храсталаци наблизо припяваше протяжна песен, която му се стори чудна и прекрасна в сравнение с крясъците на невзрачните врабчета от другата страна, с които вече беше свикнал. Затвори очи.
— Събуди се, мъниче! — чу се глас; и Роувърандъм подскочи като ужилен тъкмо навреме, за да види как старецът се подава от дупката, изкачвайки се по сребърно въже, което огромен сив паяк (много по-голям от кучето) завързваше за едно дърво наблизо.
Лунния човек излезе от дупката.
— Благодаря! — рече той на паяка. — А сега изчезвай!
И паякът изчезна, при това с готовност. На тъмната страна има черни паяци, отровни, макар и не тъй огромни като чудовищата от светлата страна. Те ненавиждат всичко бяло или бледо, или светло, и особено бледи паяци — тях ги мразят като богати роднини, отбиващи се на внезапни посещения.
Сивият паяк се спусна обратно по въжето в дупката, а в същия миг от дървото тупна един черен негов събрат.
— Какво сега! — му подвикна старецът. — Я да се връщаш обратно! Това е личният ми изход, в случай че си забравил. Ама ако ми изплетеш хамак между тия два тиса, може и да те пусна.
— Пътят през центъра на луната е бая дългичък — нагоре, надолу — обърна се той към Роувърандъм, — затова мисля, че малко почивка, преди да дойдат, ще ми се отрази добре. Много са сладички, ама направо ти изпиват силиците. Вярно, винаги мога да си сложа крила, но ги изхабявам много бързо; пък и тогава ще трябва да разширявам дупката, понеже с крила едва ли ще се побера вътре, а иначе съм изкусен катерач по въже.
— Е, как ти се струва тази страна? — продължи след малко. — Тъмна с бледо небе, докато оная беше бледа с тъмно небе, а? Доста е по-различно, само дето и тук няма много истински цветове, имам предвид цветове, дето аз смятам за истински — богати, ярки и наситени. Вярно, ако се вгледаш по-добре, ще забележиш някой и друг отблясък под дърветата — огнивки, диамантени бръмбари, рубинени пеперуди и тям подобни. Ама са такива едни миниатюрни; съвсем дребнички, като всички светли неща от тази страна. И живеят ужасен живот в компанията на бухали като орли с черни като катран пера51 и на гарвани като лешояди, при това многобройни като лястовици, а на това отгоре и тези черни паяци. Но от всички лично аз най-ненавиждам онези топчести черно-кадифени пеперуди, дето се носят на тумби сред облаците. И не сторват път дори на мен; гледам изобщо да не блещукам, иначе веднага ще ми се заплетат в брадата.
Но въпреки това светлата страна си има своите очарования, малкия; и едно от тях е, че никой на земята, ни човек, ни куче, не я е виждал52 — имам предвид в будно състояние. Никой, освен теб!
Лунния човек внезапно скочи в хамака, който черният паяк продължаваше да плете за него, и тутакси заспа.
Останал сам, Роувърандъм приседна и се загледа в стареца, като не изпускаше от поглед и черните паяци. Под мрачните безветрени дървета пробягваха тънки снопчета огнени отблясъци — червени, зелени, златни и сини. Небето бе покрито с блед воал от странни звезди, блещукащи над плаващите петънца кадифени облаци. Някъде в съседна долина като че пееха хиляди славеи, приглушената им песен долиташе отвъд близките хълмове. Изведнъж Роувърандъм чу детски гласове или поне ехото на ехото на гласовете им, довяло от внезапния нежен бриз. Поизправи се на мястото си и нададе най-силния лай, който бе произвеждал от началото на тази приказка насам.
— И таз добра! — извика Лунния човек и скочи съвсем събуден от хамака, та право в тревата, като за малко да настъпи Роувърандъм по опашката. — Да не би вече да са тук?
— Кой? — попита Роувърандъм.
— Че щом като не си ги чул, какво си се разлаял? — скастри го старецът. — Хайде! Насам!
Поеха по дълга сива пътека сред шпалир от сияещи камъни и под покров от надвиснали храсти. Тя извеждаше далеч напред, храстите се превърнаха в борове, въздухът се изпълни с ухание на борови иглички нощем. В един миг пътеката се заизкачва нагоре; след известно време стигнаха до билото на най-ниското от възвишенията, ограждащи долината.
Оттам Роувърандъм успя да надзърне в съседната долина; славеите замлъкнаха, сякаш напътствани от невидим диригент, вместо с песента им, въздухът се изпълни с ясни и сладки детски гласчета, сливащи се в многогласна мелодия.
И се спуснаха и заподскачаха по склона старецът и кучето. Честна дума!, Лунния човек заподскача от камък на камък!
— Хайде! По-бързо! — подвикваше той. — Може да съм брадат козел, див или градински козел, ала не мож ме стигна.
51
Игра с английското наименование на един вид бухал, eagle-owl (Bubo Maximus), съдържащо думите за орел и за бухал. Едра птица с черно-кафяво оперение в горната част.