— И аз ще те наричам така — заключи той. — И не забравяй, че все още си мой!
После играха на топка, на криеница, на гоненка, разхождаха се, ловиха зайци (разбира се, безуспешно въпреки ентусиазма: зайците са неуловими създания), освен това се плискаха в езерцата и цяла вечност вършиха купища различни неща; и се заобикваха един друг все повече и повече. Момченцето се търкаляше и премяташе в росната трева, окъпано в светлина, напомняща, че е време за сън (ала тук никой не се притесняваше от влажна трева и време за сън), а кутрето се въргаляше заедно с него, правеше стойка на глава, на каквато никое земно куче не е способно, поне откакто се спомина кучето на Майка Хъбард55; а малчуганът се смееше ли смееше, докато изчезна най-внезапно и остави Роувърандъм сам-самичък на поляната!
— Просто се събуди, това е — рече Лунния човек, който се появи внезапно. — Прибра се у дома, при това съвсем навреме. Ето!, само петнайсетина минутки преди времето за закуска. Тая сутрин ще си пропусне разходката по плажа. Виж ти, виж!, опасявам се, че е време и ние да вървим.
И така, с голяма неохота, Роувърандъм се върна в светлата страна заедно със стареца. Извървяха пеш целия път, което им отне доста време; и на Роувърандъм не му достави толкова удоволствие, колкото би трябвало. Понеже видяха какви ли не чудесии и преживяха всякакви приключения — този път, разбира се, в компанията на Лунния човек, напълно безопасни. Което си беше голямо предимство, като се има предвид, че наоколо беше пълно с отвратителни пълзящи твари, които в друг случай не биха се посвенили да сграбчат тутакси кутрето. Тъмната страна беше толкова влажна, колкото светлата страна бе суха, и пълна с всякакви най-необикновени растения и твари, за които бих ви разказал, ако Роувърандъм ги бе забелязал. Но той не им обърна никакво внимание; мислите му бяха заети с градината и малчугана.
Най-накрая стигнаха до сивия ръб между двете страни и плъзнаха поглед по овъглените долини, където живееха повечето дракони, и през една пролука в планината успяха да видят величественото бяло поле и искрящите скали. Видяха светът да изплува като бледозелена и златиста луна, огромна и кръгла над плещите на Лунните планини; а Роувърандъм си помисли: „Ето там живее моето малко момченце!“ Видя му се ужасно, непоносимо далече.
— Сънищата сбъдват ли се? — попита той.
— Някои от моите — да — отвърна старецът. — Някои, но не всички; още по-малко пък веднага или докато ги сънуват. Защо питаш за сънищата?
— Просто така — рече Роувърандъм.
— Заради малчугана. И аз така си помислих. — И Лунния човек извади от джоба си телескоп, който в разгънат вид се оказа огромен. — Мисля, че един поглед няма да ти навреди — заключи накрая.
Роувърандъм погледна — когато най-после успя да си затвори едното око и да задържи другото отворено. И видя света съвсем ясно. Първо забеляза далечната страна на лунната пътека, която разсичаше морето; стори му се, че вижда, макар и неясни и тънички, дълги редици дребни човечета, които се носят по нея, ала не можеше да бъде напълно сигурен. Лунната светлина бързо угасна. Слънцето постепенно надделя; и ето че изведнъж се озова в залива на пясъчния вълшебник (но от Псаматос нямаше и следа — Псаматос никога не допускаше да бъде наблюдаван); след малко в кръглата картина влязоха двете момченца и тръгнаха хванати за ръце по плажа. „Миди ли търсят или мен?“, запита се кучето.
Картината скоро се премести и той видя бялата къща на бащата на малчуганите, кацнала горе на скалите, градината й се спускаше чак до морето; на портата му се мярна — неприятна изненада — старият магьосник, седнал на един камък и запалил лулата си, сякаш си няма друга работа, освен да седи и да наблюдава, килнал старата си зелена шапка на тила и разкопчал сетре.
— Какво прави старият Арта-както-там-го-наричаше на портата? — попита Роувърандъм. — Мислех, че отдавна ме е забравил. И не му ли е свършила отпуската?
— Не, той те чака, кученцето ми. Не е забравил. Ако се върнеш сега, било то истински или като играчка, веднага ще те превърне в нещо друго. Не че толкова го е грижа за панталона му — той вече е зашит, — ала е много ядосан от намесата на Саматос; а Саматос още не се е отказал от плановете си да се разправя с него.
В следващия миг Роувърандъм видя как вятърът погва шапката на Артаксеркс и магьосникът хуква да я гони; съвсем ясно се видя чудната кръпка на панталона му, оранжева на черни точки.
— Все си мислех, че един магьосник би трябвало да може да си закърпи панталона по-прилично! — възкликна Роувърандъм.
55
В популярната детска песничка за Майка Хъбард се разказва как тя намерила кучето си умряло, отишла до кръчмата да купи бяло и червено винце, а като се върнала, го заварила на челна стойка.