— Че на него си му харесва! — рече старецът. — Омагьосал е парче от нечии завеси; хората са си получили застраховката срещу пожар, той си е осигурил цветовете — всички са останали доволни. Все пак имаш право. Той не отива на добре, струва ми се. Тъжно е да видиш как след всичките тези години някой те побеждава с магията си; но поне ти извади късмет. — Чу се щракване, Лунния човек прибра телескопа и двамата продължиха пътя си.
— Ето ти крилата — каза той, щом се върнаха в кулата. — А сега отлитай и се забавлявай. Не тормози лунните лъчи, не убивай белите ми зайци и се върни, щом огладнееш! Или почувстваш някаква друга болка.
Роувърандъм веднага отлетя да намери лунното куче и да му разкаже за другата страна; но лунният Роувър прояви известна завист, задето на един външен човек бе позволено да види неща, които самият той не е видял, затова се направи, че не го интересува.
— Звучи доста отвратително — изръмжа той. — Сигурен съм, че изобщо не искам да ходя там. Предполагам, че от сега нататък светлата страна ще ти досади, особено като се има предвид, че имаш само мен за компания, вместо всичките си онези двуноги приятели. Жалко, че персийският магьосник е такъв вироглавец, та не иска да те пусне да се прибереш у дома.
Роувърандъм се почувства леко обиден; започна да повтаря отново и отново колко е щастлив, че е пак в кулата, че никога няма да се отегчи от светлата страна. Двамата скоро пак бяха добри приятели и предприеха много нови приключения заедно; ала все пак онова, което лунното куче каза в пристъп на лошо настроение, се оказа вярно. Роувърандъм не беше виновен и направи всичко възможно да не му личи, но вече никое приключение и обикаляне не му доставяха удоволствие като преди, мислите му все бяха насочени към веселбата, която си устроиха в градината с малкия Две.
Наминаха към долината на белите лунни гноми (луноми на галено), дето яздят зайци и си правят палачинки от снежинки, а в спретнатите си овощни градинки отглеждат малки златни ябълкови дръвчета, не по-големи от лютичета. Те поръсват парченца стъкло и гвоздеи пред леговищата на някои от не чак толкова страшните дракони (докато драконите спят) и не си лягат чак до среднощ, за да чуят яростните им ревове — тумбалаците на драконите обикновено са нежни, както вече ви казах, а точно в дванайсет часа, всяка нощ от живота си без изключение, излизат да пийнат по едно, всъщност не само тогава. Сегиз-тогиз кучетата се осмеляваха дори да дразнят паяците — прегризваха паяжините и освобождаваха лунните лъчи, отлитайки точно навреме, за да не ги достигнат ласата на паяците, хвърлени от хребета. Ала през цялото това време Роувърандъм се оглеждаше за пощальона Буревестник и чакаше Новини от света56 (главно убийства и футбол, както е ясно дори на малките кучета; но от време на време в някой забутан ъгъл се среща и нещо интересно).
Пропусна следващото идване на Буревестник, понеже беше излязъл на разходка, но когато се върна, завари стареца да чете писмата и вестите (изглеждаше в превъзходно настроение, седнал на покрива, клатейки крака от стрехата, запушил огромната си бяла глинена лула, от която излизаха облаци дим като от локомотив, овалното му лице цяло грейнало в усмивка).
Роувърандъм усети, че не издържа повече.
— Раздира ме болка — подхвана той. — Искам да се върна при малкото момче, за да може да се сбъдне сънят му.
Старецът остави писмото, което четеше (отнасяше се за Артаксеркс и беше изключително забавно), и извади лулата от устата си.
— Време ли е вече? Не можеш ли да поостанеш? Така изведнъж! Толкова се радвам, че се запознахме! Трябва да се отбиеш някой ден. Тооолкова ще е хубаво да се видим пак — изстреля той на един дъх.
— Е, добре! — продължи след малко по-сериозно. — С Артаксеркс вече няма проблеми.
— Как така?? — попита Роувърандъм, внезапно въодушевен.
— Оженил се е за една морска сирена и е заминал да живее на дъното на Дълбокото синьо море.
— Дано тя му кърпи панталона по-сносно! Кръпка от зелени водорасли би се връзвала идеално със зелената му шапка.
— Скъпо мое кученце! На сватбата е бил с чисто нов морско-зелен костюм с розови коралови копчета и еполети от актинии; а старата му шапка е била изгорена на плажа! В основата на всичко стоял Саматос. О! Саматос е тъй дълбок, дълбок е колкото Дълбокото синьо море, и предполагам, че възнамерява да нагласи още доста неща по свой вкус, доста повече, не само теб, кучето ми.
Само се чудя как ли ще свърши всичко! Според мен Артаксеркс тъкмо навлиза в двайсетото или двайсет и първото си детство; а се пали за изключително дребни неща. Твърдоглав си е той, дума да няма. Някога беше доста добър магьосник, ала напоследък е станал много раздразнителен и същинска напаст. Когато отиде и изрови стария Саматос с дървена пика от пясъка посред бял ден, измъквайки го от дупката му за ушите, саматистите решиха, че нещата са отишли твърде далеч, което никак не ме учудва. „Да ми създава такова неудобство, при това по време на най-сладката ми почивка, и то за едно нещастно пале“, ей така ми пише, и не е нужно да се изчервяваш.